— Събуди се… събуди се…
Към гласа се присъедини и картина — Райън и по-малкият му брат Пийт стоят всеки със своя уейкборд, готови да се втурнат в отдръпващите се води. Пийт загина в автомобилна катастрофа преди десетина години… наистина ли беше толкова отдавна?
Може би и той самият беше мъртъв.
— Събуди се! Събуди се!
Нещо го удари по бузата и парещото усещане го измъкна от тътнещата тълпа и го запокити на самотно и тъмно място.
— Събуди се!
Още една силна плесница прогони мрака. Пред очите му стана червено и Райън се чу да стене.
— Да? Ще се присъединиш ли към нас най-сетне?
Споменът за обстрела озари съзнанието му като бомбена експлозия. Джиповете бяха улучени… той оцеля… сержантът оцеля… раниха го и той изпадна в безсъзнание…
Беше жив и се намираше в компанията на някакъв човек, който говореше английски със силен арабски акцент.
— Отвори очи.
Клепачите му потрепнаха и очите му се отвориха в мъжделиво осветена стая. Подробностите се наместиха в главата му — простички факти, очертаващи картината, която подлежеше на тълкуване само в своята цялост. Все още никакви заключения, нямаше нужда от прибързана преценка. Повече войници загиваха заради слабо разузнаване, отколкото от куршуми.
Бетонни стени. Стара дървена врата. Няма прозорци. От дясната му страна метална маса, отрупана с документи. Седи на стол, ръцете му са вързани отзад. От тавана виси слаба крушка със зелен метален абажур. Точно пред него на стената е окачена празна коркова дъска.
В стаята имаше трима араби, облечени с мръсни кафеникави панталони и ризи. Двама се бяха облегнали на стената и държаха автомати „Калашников“-АК47. Третият, вероятно говорещият, крачеше точно пред Райън, положил едната си ръка върху кобура на пистолета и отпуснал другата отстрани на тялото си.
Явно беше пленник, ако се съди по тримата терористи, които го държаха затворен или в подземието на някоя сграда, понеже не виждаше прозорци, или под земята, което беше по-вероятно.
Райън размърда ръце, по-скоро чу, отколкото усети веригите около китките си, и отново застина неподвижно. Да се каже, че не му пука, щеше да е твърде пресилено, но отказваше да допусне страхът да го завладее.
Беше жив — много по-добра съдба, отколкото на останалите. Или пък не? Щяха или да го изтезават, за да изкопчат от него каквото успеят — мисъл, която той прогони — или да го използват като средство за политически шантаж и накрая да го убият.
Мъжът, който го бе шамаросал, се наведе съвсем близо, сякаш се кани да го фрасне с глава — май беше роден за бияч, а не за мислител. Райън беше доста едър мъж — тежеше около стотина килограма, беше висок метър и осемдесет, а службата във флота го задължаваше да се поддържа във форма, но никога през живота си не беше нанасял или понасял удар.
— Чуваш ли ме?
Дъхът на мъжа миришеше на дезинфектант. Като повечето хора от Близкия изток той ценеше чистоплътността много повече от типичния западняк — дори тук, в пустинята, стига да не е бил навън достатъчно дълго, за да го откарат до някой град, мъжът най-вероятно се къпеше всеки ден. Райън усещаше как от него още лъха мирис на сапун.
Опита се да продума, но от пресъхналата му уста не се отрони нито звук, затова се прокашля и пробва отново:
— Да.
— Добре.
Онзи се приближи и носът му се озова на сантиметри от носа на Райън. Имаше брада и червена карирана чалма, която категорично го изпращаше в лагера на хората, прибързано наричани от мнозина „екстремисти“. Само че нагласата на близкоизточния човек не се подава на толкова лесна категоризация. Имаше десетки идеологии, всяка със собствена дълга история, всяка със собствени оплаквания и разбираема гледна точка, ако погледнеш на света през съответните очила.
— Наричай ме Калид. А докато не науча истинското ти име, аз ще ти викам Кент. Вие, американците, сте раса от супермени, нали така?
Един от мъжете зад гърба му изломоти на арабски: „А ние сме Лекс Лутър“1. Другият се изхили.
Ако не знаеха името или чина му, нямаше откъде да разберат, че Райън поназнайва арабски.
Калид — макар че това явно не беше истинското му име — се отдръпна и хвана ръцете си зад гърба.
— Ако се чудиш какво стана с другите ти приятелчета, мъртви са. Успяхме да те измъкнем, преди да пристигнат хеликоптерите. Сега си сам тук с нас и можем да правим с теб каквото си поискаме. Това тревожи ли те?