Не можеше да има някаква връзка. Освен ако момичетата са заравяли малкото зелено човече, което е отвлякло Вик и Тод.
Но я безпокоеше. Две много странни неща да се случат през една и съща нощ, в един и същ район. В малък, тих район, в който никога нищо вълнуващо не се случва.
Знам, ще се обадя на г-жа Би. И тя ще бъде наред и това ще докаже, че всичко е наред и аз ще мога да се смея на всичко това.
Но никой не отговори на телефона в къщата на Бърдок. Той звъня ли звъня.
Никой не го вдигна, а гласовата поща не се включи. Мари-Линет затвори, чувствайки се непоколебима, но странно спокойна. Тя знаеше какво трябва да направи сега.
Тя хвана Марк, когато той се качваше по стълбите.
- Трябва да говоря с теб.
- Виж, ако е заради уолкмена ти...
- А? Свързано е с нещо, което трябва да направим тази нощ. - Мари-Линет го погледна. - Какво за уолкмена ми?
- Ъм, нищо. Абсолютно нищо.
Мари-Линет изръмжа, но не каза нищо.
- Слушай, трябва да ми помогнеш. Миналата нощ видях нещо странно, когато бях на хълма... - обесни тя, колкото се може по-кратко. - И сега още странни неща с Тод и Вик. - каза тя.
Марк клатеше глава, гледайки я с нещо като съжаление в погледа.
- Мер, Мер. - каза той мило. - Наистина си луда, нали знаеш.
- Да. - каза Мари-Линет. - Няма значение. Все пак ще отида там тази вечер.
- За да правиш какво?
- Да проверя нещата. Просто искам да видя г-жа Би. Ако поговоря с нея, ще се чувствам по-добре. И ако мога да разбера какво е заровено в градината, ще се чувствам още по-добре.
- Може би са заравяли Саскуоч. Онова правителствено проучване в Кламатс никога не го откри, нали знаеш.
- Марк, длъжник си ми заради уолкмена. За каквото и да се е случило с уолкмена ми.
- Ъх... - Марк въздъхна, след това промърмори с нежелание. - Добре, длъжник съм ти. Но отсега ти казвам, няма да говоря с тези момичета.
- Ти не трябва да говориш с тях. Дори не трябва да ги виждаш. Има нещо друго, което искам да направиш. Слънцето тъкмо залязваше. Бяха вървели по този път хиляди пъти, за да стигнат до хълма на Мари-Линет -единствената разликата тази вечер беше, че Марк носеше чифт градинарски ножици и Мари-Линет махна червеното затъмнение от фенера си.
- Не мислиш, че наистина са убили старицата.
- Не. - Мари-Линет каза прямо. - Просто искам да върна света на мястото му.
- Искаш какво?
- Знаеш как се чувстваш, когато можеш да виждаш как света изглежда около теб, но доста често се питаш, 'О Господи, ами ако е различно?', като 'Ами ако съм осиновена и хората, които мисля, че са ми родители, не са ми родители?' И ако беше вярно, щеше да промени всичко, и за минута не знаеш какво е реално. Е, точно така се чувствам сега, и искам да се отърва от това чувство. Искам стария си свят.
- Знаеш ли кое е най-лудото нещо? - Марк каза. - Мисля, че те разбирам.
Когато стигнаха до Фермата Бърдок, беше напълно тъмно. Пред тях, на запад, звездата АгсШгиз изглежда висеше над къщата, блестяща в леко червено.
Мари-Линет не си направи труда да се занимава с разнебитената порта. Тя отиде до мястото зад боровинковите храсти, където оградата беше паднала.
Фермата беше точно като тяхната, но беше в много Викториански стил.
Мари-Линет смяташе, че извивките и формите на миди правиха къщата по ексцентрична, като г-жа Бърдок. Точно сега, докато гледаше към един от прозорците на втория етаж, сянка от движеща се фигура падна върху прозореца.
Добре, Мари-Линет си помисли. Поне знам, че някой си е вкъщи.
Марк започна да изостава, докато вървяха надолу по пътеката към къщата.
- Каза, че мога да се скрия.
- Добре. Правилно. Виж, защо не вземеш тези ножици и да заобиколиш отзад...
- И да погледна гроба на Саскуоч, докато съм там? Може би да го поразровя? Няма да стане.
- Хубаво. - Мари-Линет каза спокойно. - Тогава се скрий някъде тук и се надявай да не те видят, когато се появят на вратата. Поне с ножиците имаш извинение да си отзад.
Марк я погледна горчиво и тя знаеше, че е спечелила. Когато започна да се отдалечава, Мари-Линет каза:
- Марк, внимавай.
Марк само помаха с ръка към нея, без да се обръща.
Когато вече не се забелязваше, Мари-Линет почука на входната врата. След това звънна на звънеца, който не беше с бутон а с връвчица. Тя можеше да чуе шумолене от вътре, но никой не отвори.
Тя чукаше и звънеше по-ожесточено. Всяка минута тя очакваше вратата да се отвори и да разкрие г-жа Би, дребничка, със силен глас, синя коса, облечена в стара памучна рокля. Но това не се случи. Никой не излезе.
Мари-Линет спря да бъде учтива и започна да тропа по вратата с една ръка и да звъни на звъна с другата. Беше някъде към вредата на това безумие от чукане и звънене, когато тя осъзна, че беше изплашена. Наистина изплашена. Светът й се въртеше. Г-жа Бърдок рядко напускаше къщата.