- Това е Кастрел. - Роуан каза.
- Да. - Мари-Линет каза. Тя осъзна, че зяпа. И осъзна, в момента след това, че тя беше изплашена. Всичко в Кастрел я караше да мисли за диви, примитивни моменти. Момичето вървеше така сякаш летеше.
- Какво става? - Кастрел каза.
- Това е Мари-Линет. - каза Роуан, с приятен глас. - Тя живее надолу по пътя. Дошла е да види леля Опал.
- Всъщност само да видя дали имате нужда от нещо. - Мари-Линет се намеси бързо.
- Ние сме нещо като единствените ви съседи. - шанс на стратегията, мислеше си тя. За - лице. Гледайки Кастрел, тя вярваше в опасността. Сега всичко, което искаше, беше тези момичета да не разберат какво знае тя.
- Ти си приятелка на леля Опал? - Кастрел каза елегантно. Жълтите й очи огледаха Мари-Линет, първо нагоре, после надолу.
- Да, идвам понякога, да помогна с... - О, Господи, не казвай градината. - ...козите. Ъм, предполагам, че ви е казала, че трябва да се доят на всеки дванадесет часа.
Изражението на Роуан се промени едва забележимо. Сърцето на Мари-Линет изтуптя силно. Г-жа Би никога, никога не би тръгнала, без да даде точни инструкции за козите си.
- Разбира се, че ни каза. - Роуан каза гладко, само секунда по-късно.
Дланите на Мари-Линет се потяха. Кастрел не беше свалила този пронизителен, спокоен, втренчен поглед от нея, дори и за момент. Като всеизвестната хищна птица, която гледа към всеизвестния заек.
- Е, става късно и се обзалагам, че имате неща за вършене. Трябва да ви оставя.
Роуан и Кастрел се спогледаха. След това и двете погледнаха към Мари-Линет, канелено-кафяви очи и златни очи се насочиха моментално към лицето й. Мари-Линет почувства отново, че пада в пропаст.
- О, не си тръгвай. - Кастрел като любезно. - Защо не влезеш вътре?
Глава пета
Марк все още мърмореше, докато минаваше покрай ъгъла на къщата. Какво правеше тук?
Не беше лесно да се влезе в градината от отвън. Той трябваше да мине през рододендрон храстите и тръстиките с боровинки, които оформяха жив плет около нея.
И когато той излезе от тунела от жилави зелени листа, сцената, която се разиграваше пред него не достигна до мозъка му. Той се движеше на инерция за няколко секунди преди мозъка му отново да се включи.
Хей, чакай. Тук има момиче.
Красиво момиче. Много красиво момиче. Той можеше да я види ясно на светлината, идваща от верандата. Тя имаше дълга бяло-руса коса, цветът, който нормално само учениците в предучилищна имаше, и беше толкова хубава, колкото детска коса също, вееща се около нея като бледа коприна докато се движеше. Тя беше дребничка. С малки китки. Ръцете и краката й бяха деликатни.
Тя носеше старомодна нощница и танцуваше на това, което звучеше като реклама за наемане на неща. Върху стълбите на верандата стоеше очукано радио. Също така имаше черен котарак, който погледна веднъж към Марк и се притаи в сенките.
- Лооош кре-дит, няяяяма кре-дит, беееез притес-нения, щеее ви приемем... - радиото кънтеше. Момичето танцуваше с ръце над главата си - леко като пух, Марк си помисли, гледайки с удивление. Наистина, действително толкова лека, и какво ако това беше изтъркана фраза.
Когато рекламата приключи, започна кънтри-западняшка песен, тя се извъртя и го видя. Тя спря, замръзна, с ръце все още над главата й и кръстосани китки. Очите й се разшириха, а устата й се отвори.
Тя е изплашена, помисли си Марк. От мен. Момичето не изглеждаше грациозно сега, тя се наведе към радиото, опипвайки го, бутайки го. Опитвайки се да открие бутона за изключване, Марк осъзна.
Отчаянието й беше заразително. Преди да се замисли, Марк остави градинската ножица и се спусна, за да вземе радиото от нея. Той завъртя горното копче, спирайки песента преди края й. След това той погледна към момичето, което погледна към него с разширени сребристо-зелени очи. И двамата дишаха тежко, сякаш тъкмо бяха обезвредили бомба.
- Хей, и аз мразя кънтри-западняшка музика. - Марк каза след минута.
Никога не съм говорил на момиче така преди. Но той никога не е виждал момиче толкова изплашено от него преди. И толкова изплашена - той можеше да види сърцебиенето в бледите сини вени под прозрачната кожа на шията й.
Тогава, внезапно, тя спря да изглежда ужасена. Тя прехапа устната си и се изкикоти. Тогава, все още усмихвайки се, тя премигна и подсмъркна.
- Забравих. - каза тя, докосвайки леко ъгълчето на окото си. - Вие нямате същите правила, като нашите.
- Правила за кънтри-западняшка музика? - Марк се опита да познае. Той харесваше гласа й. Беше обикновен, не божествен. Предаваше й по-човешки вид.