- Аз нямам. - тя изглежда, че говореше през зъбите си... както и да е, имаше нещо странно в начина, по който звучеше гласът й. Тя му беше обърнала гръб и той не можеше да види лицето й, но ръцете й бяха готови да драскат с нокти.
- Джейд. - Марк каза бързайки. Той беше достатъчно изплашен, за да избяга, но не можеше да я остави. Не можеше. Нито един добър герой не би направил това.
Прекадено късно. Боровинковите храсти се размърдаха откъм юг. Нещо излизаше от там.
Сърцето на Марк сякаш замръзна, но след това той видя, че се мърда. Той буташе Джейд грубо настрани.
Застана пред нея, за да посрещне каквото и да идваше от тъмното.
****
Мари-Линет едва се провря през боровинковите храсти. Ръцете и краката й бяха одрани, и тя можеше да можеше да усети как зрелите, ярко-черни боровинки се смачкват в нея. Вероятно беше избрало лошо място, през което да премине, но тя не беше мислила за това. Тя беше мислила за Марк, за това да го открие, колкото беше възможно по-скоро и да го измъкне от тук.
Моля ти се, нека бъде тук, помисли си тя. Нека бъде тук и да бъде наред и никога няма да искам нищо друго.
Тя премина през последния храст и се появи в задния двор... и след това нещата станаха много бързо. Първото нещо, което тя видя, беше Марк, и тя усети прилив на облекчение. След това изненада. Марк стоеше пред момиче, ръцете му бяха вдигнати като на баскетболен пазач. Сякаш да я предпази от Мари-Линет.
И тогава, толкова бързо, че Мари-Линет едва можа да проследи движението, момичето тръгна към нея.
И Мари-Линет вдигна ръцете си нагоре и Марк крещеше:
- Не, това е сестра ми!
Момичето се спря на крачка разстояние от Мари-Линет. Беше малкото със сребърната коса, разбира се. На тази светлина, Мари-Линет можеше да види, че тя имаше зелени очи и кожата й беше толкова прозрачна, че почти изглеждаше като направена от кварц.
- Джейд, това е сестра ми. - Марк каза отново, сякаш бързайки да установи това. - Името й е Мари-Линет. Тя няма да те нарани. Мер, кажи й че няма да я нараниш.
Да я нараня? Мари-Линет нямаше идея за какво говореше той и не искаше да знае.
И това момиче беше странно красиво като другите, и нещо в очите й - те не бяха обикновено зелени, бяха почти сребърни - накара кожата на Мари-Линет да настръхне.
- Здравей. - каза Джейд.
- Здравей. Добре, Марк, хайде. Трябва да тръгваме. Веднага.
Тя очакваше той да се съгласи моментално. Той беше този, който не искаше да идва, а сега, ето го тук с най-ужасния му кошмар - момиче. Но вместо това, той каза:
- Чу ли този вик? Можеш ли да ми кажеш от къде дойде?
- Какъв вик? Аз бях вътре. Хайде. - Мари-Линет хвана ръката на Марк, но след като той беше толкова силен, колкото беше и тя, не можа да го помръдне. - Може би чух нещо. Не обърнах внимание. - тя беше оглеждала отчаяно Викторианския хол, бърборейки лъжи как семейството й знаело къде е отишла тази нощ и я очаквали скоро. Как баща й и мащехата й били толкова добри приятели с г-жа Бърдок и как я чакали да се върне вкъщи, за да чуят за плетениците на г-жа Би.
Тя все още не беше сигурна защо я пуснаха. Но по някаква причина, Роуан най-сетне се изправи, давайки на Мари-Линет тържествена, сладка усмивка, и отвори предната врата.
- Знаеш ли, обзалагам се, че е било върколак. - Марк каза на Джейд развълнувано. - Върколак, който е слязъл от Гората Уилмейт.
Джейд се мръщеше.
- Върколак? - тя помисли. - Да, предполагам, че може да е било. Никога преди не съм чувала как звучат. -Тя погледна към Мари-Линет. - Ти това ли мислиш, че е?
- О, разбира се. - Мари-Линет каза, бързайки. - Определено върколак.
Тя трябваше да попита къде беше леля й, помисли си тя внезапно. Беше перфектната възможност да я хване в лъжа.
Ще я питам и тогава тя ще каже нещо - каквото и да е, но не че леля й е отишла на север за малка ваканция по крайбрежието. И тогава ще знам.
Тя не го направи. Просто нямаше куража. Тя не искаше да хваща никого в лъжа, вече - тя само искаше да избяга от тук.
- Марк, моля те...
Той погледна към нея и за първи път изглежда видя, колко разстроена беше тя.
- Ъм... добре. - каза то. А на Джейд: - Виж, защо не влезеш вътре сега? Там ще си в безопасност. И може би... може да дойда отново някога?
Мари-Линет все още го дърпаше, но сега, за нейно облекчение, той най-сетне започна да се движи. Мари-Линет се запъти към боровинковите храсти, през които дойде.
- Защо не минете от там? Нещо като пътека е. - Джейд каза, сочейки. Марк моментално тръгна натам, взимайки Мари-Линет със себе си, и тя видя удобна пътечка между храстите в края на градината. Тя никога нямаше да я види, ако не беше знаела какво да търси.