Това можеше да е толкова добре за него, само ако момичето не беше побъркано. Е, може би даже ако момичето беше лудо, но да не беше толкова лудо. И в двата случая, Мари-Линет не можеше да настрои полицията срещу новата приятелка на Марк, освен ако нямаше доказателства.
Чудя се дали тя го харесва също?, помисли си. Те определено изглежда, че се предпазваха, когато се появих.
- Не, прав си. - каза тя на глас, радваше се, че тази нощ беше лъгала. - Тя не прилича на такъв човек, който би наранил някой. Нека просто оставим темата намира.
С теб. А утре вечерта, когато мислиш, че гледам звездите, ще се промъкна там. Този път ще си донеса моя собствена лопата. И може би голяма пръчка, с която да гоня върколаците.
- Наистина ли мислиш, че чу върколак там? - попита тя, за да смени темата.
- Ъм... може би. - Марк бавно започна да губи намръщеното си изражение. - Беше нещо странно. Нещо, което никога преди не съм чувал. Значи ще забравиш всички тези луди неща, свързани с г-жа Би, нали?
- Аз, ще ги забравя. - Ще съм наред, Мари-Линет си мислеше. Този път няма да се панирам, ще се уверя, че не са ме видели. Освен това, ако щяха да ме убиват, щяха да го направят тази нощ, нали?
- Може би сме чули вика на Саскуоч. - каза Марк.
Глава шеста
- Защо просто не я убихме!? - Кастрел попита.
Роуан и Джейд се спогледаха. Имаше малко неща върху, които те се съгласяваха, но едно от тях определено беше Кастрел.
- Първо, съгласихме се ,да не правим това тук. Не използваме силите си...
- И не се храним с хора. Или ги убиваме. - Кастрел довърши изречението монотонно. - Но ти вече използва силите си тази нощ, повика Джейд.
- Трябваше да й кажа каква история съм разказала за леля Опал. Всъщност, трябваше да планираме това по-рано. Трябваше да осъзная, че хора ще идват да питат къде е леля Опал!
- Тя е единствената, която пита. Ако я убием...
- Не можем просто да почнем да убиваме хора в новия си дом. - Роуан каза сериозно. - Освен това, тя каза че има семейство, което я чака. И тях ли ще убием?
Кастрел вдигна рамене.
- Няма да започваме кръвна вражда.- Роуан каза по-сериозно.
- Ами ако й повлияем? - каза Джейд. Тя седеше с Тайги в ръцете си, целувайки кадифената черна глава на котенцето. - Да я накараме да забрави, че е подозирала нещо... или да я накараме да мисли, че е видяла леля Опал.
- Това щеше да е добра идея, ако беше само тя. - Роуан каза търпеливо. - Но не е! Ще повлияваме на всеки, който дойде в къщата ли? Ами хората, които се обаждат по телефона? Ами учителите? Вие двете трябва да започнете училище след няколко седмици!
- Може би просто ще трябва да изпуснем това. - Кастрел каза без съжаления.
Роуан клатеше главата си.
- Трябва ни дълготрайно решение. Трябва да измислим логично обяснение, защо леля Опал я няма.
- Трябва да преместим леля Опал. - Кастрел каза равно. - Трябва да се отървем от нея!
- Не, не! Може би трябва да покажем тялото. - Роуан каза.
- Изглеждащо така?
Те започнаха да спорят. Джейд постави брадичката си върху главата на Тайги и започна да гледа през кухненския прозорец. Тя мислеше за Марк Картър, който имаше такова галантно сърце. Даваше й приятно забранена тръпка, само докато си го представя. Обратно вкъщи, нямаше хора разхождащи се свободно. Тя никога нямаше да бъде изкушена да наруши законите на „Нощния Свят” и да се влюби в един от тях. Но тук... да, Джейд почти можеше да си представи как се влюбва в Марк Картър,сякаш беше човешко момиче. Тя потрепери бълнувайки. Но точно, когато се опитваше да си представи, каквото човешките момичета си представяха, когато бяха влюбени, Тайги се мръдна внезапно. Той се изви в ръцете й и скочи на кухненския под и побягна. Козината на гърба му беше наежена.
Джейд погледна отново към прозореца. Тя не можеше да види нищо. Но... тя чувстваше...
Тя се обърна към сестрите си.
- Имаше нещо в градината тази нощ.... - каза тя. - ...и не можех да го подуша.
Роуан и Кастрел продължаваха да спорят. Те не я чуха.
****
Мари-Линет отвори очите си и кихна. Беше се успала. Слънцето светеше около ъглите на тъмно-сините й пердета.
Ставай и се захващай на работа, каза си тя. Но вместо това, тя лежеше разтърквайки очи, опитвайки да се събуди. Тя беше нощен човек, не сутрешен. Стаята беше голяма и боядисана в тъмно синьо. Мари-Линет сама беше залепила фосфорисцентни звезди и планети на тавана. Залепен за огледалото беше стикер, казващ - „ПАДАМ СИ ПО АСТЕРОИДИ”. На стените имаше грамадна карта на луната, постер от Алманаха §ку-Оагег, и снимки на Р1етйе§, НогзеЬеай №Ьи1а и пълното затъмнение през 1995. Това беше убежището на Мари-Линет, мястото където отиваше, когато хората не я разбираха.