- Има доста самотни местенца. - каза Вик. - Тук, например. Бриар Крийк беше град, в който златотърсачите се събираха, но когато златото свърши и когато железопътната линия го подмина, просто умря. Сега дивата природа си го прибира обратно.
Тонът му трябваше да впечатли, но Джейд не разбираше какво се опитваше да обясни.
- Наистина изглежда спокойно. - Роуан каза от задната седалка.
Вик направи кратък подсмъркващ звук.
- Да, ами, спокойно не беше точно това, което имах предвид. Имам предвид - вижте този път. Тези ферми са разделени от километри разстояние, нали? Ако крещите, няма да има кой да ви чуе.
Джейд премигна. Това беше странно нещо за казване. Роуан, все още учтиво завързвайки разговор, каза:
- Е, ти и Тод бихте.
- Имам предвид никой друг. - Вик каза и Джейд можеше да почувства нетърпението му. Той беше започнал да кара все по-бавно и по-бавно. Сега той отби колата настрани от пътя и спря. Паркира.
- Никой там няма да чуе. - уточни той, обръщайки се на обратно, за да погледне към задната седалка.
Джейд погледна също и видя Тод да се хили, широка ярка усмивка със зъби, впити в клечката му за зъби.
- Точно така. - каза Тод. - Вие сте тук съвсем сами с нас, затова може би ще е по-добре да ни послушате, ясно?
Джейд видя, че той стиска лакътя на едната от ръцете на Роуан, а с другата си той стискаше китката на Кастрел.
Глава втора
- Виждате ли, и двамата сме самотни мъже. - Тод каза от задната седалка. - Няма никакви момичета на нашата възраст наоколо, затова сме самотни. И когато се натъкнем на три добри момичета като вас - е, ние просто естествено искаме да ви опознаем по-добре. Ясно?
- Затова, ако вие момичета се включите, може да се позабавляваме. - Вик добави.
- Забавление - о, не. - Роуан каза ужасено. Джейд знаеше, че тя е хванала част от мислите на Вик и се опитваше много силно да не вижда повече. - Кастрел и Джейд са прекалено млади за такива неща. Съжалявам, но ще трябва да откажем.
- Аз не бих го направила дори да съм достатъчно голяма. - Джейд каза. - Но това не е това, което искат да кажат тези момчета, нали. - Тя изпрати някой от изображенията, които беше видяла от мислите на Вик към тези на Роуан.
- О, Божичко. - Роуан каза плоско. - Джейд, знаеш, че се съгласихме да не шпионираме хората така.
Да, но виж какво си мислят, Джейд каза беззвучно, разчитайки на това, че след като е нарушила едно правило, може да ги наруши всичките.
- Вижте сега. - Вик каза с тон, който показваше, че губи контрол над ситуацията. Той се протегна и отново грабна ръката на Джейд, карайки я да го погледне. - Не сме тук, за да си говорим. Виждате ли? - Той я разтърси леко. Джейд огледа чертите му за момент, след това обърна главата си и погледна запитващо към задната седалка.
Лицето на Роуан беше кремаво-бяла срещу кафявата й коса. Джейд можеше да усети, че тя е тъжна и разочарована. Косата на Кастрел беше бледо златна и тя се прозяваше.
- Е?- Кастрел каза беззвучно на Роуан.
- Е? - Джейд повтори със същия тон. Тя се изви, когато Вик се опита да я издърпа по-наблизо. Хайде де, Роуан, той ме щипе.
- Предполагам, че нямаме избор- Роуан каза.
Моментално Джейд обърна гърба си към Вик. Той все още се опитваше да я издърпа, изглеждайки изненадан, че тя очевидно не се приближаваше. Джейд спря да се съпротивлява и го остави да я повлече по-наблизо и след това деликатно хвана едната си ръка към хватката му и той удари нагоре. Китката на ръката й едва се докосна до под брадичката му. Зъбите му изтракаха и главата му отиде назад, оголвайки гърлото му.
Джейд се спусна и захапа.
Тя се чувстваше виновна и развълнувана. Тя не беше свикнала да се храни така, да напада жертвата си, докато тя е будна и се бори, вместо да е под хипноза и в безсъзнание. Но тя знаеше, че инстинктите й бяха толкова добри, колкото и на всеки друг ловец, който е отраснал, дебнейки хора в тъмни алеи. Беше част от нейното генетично програмиране да се възползва от всичко, което тя виждаше в термините “Храна ли е? Може ли да я получа? Какви са слабостите й?”
Единственият проблем беше, че тя не трябваше да се наслаждава на това хранене, защото беше точно обратното на това, за което тя и Роуан и Кастрел бяха дошли в Бриър Крийк. За нея беше едва известно за дейностите, които се случваха на задната седалка. Роуан беше вдигнала ръката на Тод, с която той по-рано се опитваше да я удържи. От другата страна Кастрел вършеше същото.
Тод се бореше, гласът му беше гръмогласен.
- Хей, хей, какво правите...
Роуан ухапа.
- Какво правите?