****
Мари-Линет беше спала като камък - но камък с необичайно ясни сънища. Тя сънуваше за звезди по-ярки отколкото някога ги беше виждала и звездни облаци в цветовете на Северното сияние. Тя сънуваше е изпраща астрономическа телеграма до Кеймбридж, Масачузец, да съобщи че е открила нова супер-нова. За това че е била първата. Която я е видяла с прекрасните си нови очи, очи които тя видя в огледало - целите бяха зеници, като на сова или на котка...
Тогава съня се промени и тя беше сова, спускайки се надолу. Тя хвана катеричка в ноктите си и усети прилив на радост. Убиването беше толкова нормално. Всичко което трябваше да направи беше да бъде най-добрата сова, която може да бъде, и да хваща храната с краката си. Но тогава сянка падна от някъде над нея. И в съня тя усети ужасно чувство на осъзнаване - че дори и ловците могат да бъдат ловувани. И това нещо беше след нея...
Тя се събуди дезориентирана - не за това къде беше, а коя беше. Мари-Линет или ловецът, който беше преследван от нещо с бели зъби на лунната светлина? И дори когато тя слезе долу, не можеше да забрави чувството от съня си.
- Здрасти. - каза Марк. - Това закуска ли е или обяд?
- И двете. - Мари-Линет каза, сядайки на дивана в семейната стая с две зърнени вафли.
Марк я наблюдаваше.
- Е. - каза той. - И ти ли си мислеше за това?
Мари-Линет разопакова храната със зъбите си.
- За кое?
- Знаеш.
Мари-Линет знаеше. Тя се огледа, за да се убеди че Клаудия не беше наоколо
- Не мисли за това.
- Защо не? - когато тя не отговори, той каза, - Не ми казвай, че не си се чудила какво ще бъде. Да виждаш по-добре, да чуваш по-добре, да си телепат... и да живееш вечно. Имам предвид, можем да доживеем до 3000-та година. Нали знаеш, войните с роботите, да колонизираме други планети... Хайде де, не ми казвай, че не си дори малко заинтересована.
Всичко за което Мари-Линет можеше да мисли беше една реплика на Робърт Сървис: И небесата на нощта за оживели със светлина, с трепет, удивителен пламък...
- Любопитна съм. - каза тя. - Но няма смисъл да се чудим. Те правят неща които ние не правим - те убиват. Тя остави чашата си с мляко, сякаш беше загубила апетит. Но всъщност, не бе - и не беше ли това проблема? На нея трябваше да и стане лошо, само като си помисли за убийства, за пиене на кръв от топло тяло.
Освен това, тя беше уплашена. От това което беше там в света - и от себе си.
- Опасно е. - тя каза на Марк. - Не виждаш ли? Забъркахме се в този Нощен Свят - и това е място, където лоши неща се случват. Не просто лоши, като бягане от час.
Лоши като...
... бели зъби на лунна светлина...
- Като получавайки смъртна присъда. - Мари-Линет каза. - И това е сериозно, Марк. Не е като по филмите. Марк я зяпаше.
- Да, но ние знаехме това вече. - тонът му казваше „Каква е голямата работа?”
И Мари-Линет не можеше да обясни. Тя се изправи рязко.
- Ако отиваме там, по-добре да се размърдаме. - тя каза. - Почти един часа е.
Сестрите и Аш чакаха пред Фермата Бърдок.
- Ти и Марк можете да седите отпред при мен. - Мари-Линет каза на Джейд, не поглеждайки към Аш. - Но не мисля, че трябва да носиш котката.
- Котката идва. - Джейд каза равно, влизайки. - Или аз не идвам.
Мари-Линет включи колата на скорост и потегли.
Когато стигнаха до малки сгради на Главната Улица, Марк каза:
- И ето го, Бриар Крийк в целия си блясък. Обичаен Петъчен следобед, с абсолютно никой на улиците.
Той не го каза с обичайната си горчивина. Мари-Линет погледна към него и видя, че той говореше на Джейд. И Джейд оглеждаше с интерес, въпреки ноктите на котката забити във врата й.
- Има някой на улицата. - тя каза весело. - Това е онова момче Вик. И другото, Тод. И възрастни. Мари-Линет забави, докато минаваше покрай офиса на шерифа, но не спря докато не достигна бензиностанцията на съседния ъгъл. Тя излезе и огледа съседната улица небрежно.
Тод Акърс беше там с баща си, шерифа и Вик Кембъл беше там с баща си. Г-н Кембъл имаше ферма източно от града. Те всичките влизаха в колата на шерифа, и те всичките изглеждаха много развълнувани. Бъни Мартен стоеше на тротоара и ги наблюдаваше как тръгват.
Мари-Линет почувства малък прилив на страх. Това става когато пазиш ужасна тайна, помисли си той. Тревожиш се за всичко, което се случва, и се чудиш дали е свързано с теб, и дали ще те хванат.
- Хей, Бъни! - извика тя. - Какво става?
Бъни погледна назад.
- О, здрасти, Мер. - тя тръгна бавно - Бъни никога не бързаше - към съседната улица. - Как си? Те просто отиват да проверят онази история с коня.
- Каква история?
- О... не си чула? - Бъни гледаше зад Мари-Линет сега, към Марк и четирите странника, които излизаха от колата. Изведнъж сините й очи се разшириха и тя се протегна, за да придаде повече обем на русата си коса. Чудя се кой ли е видяла, Мари-Линет си помисли иронично. Кой ли може да е?