- Мари-Линет... - имаше нещо в гласа на Аш, което тя никога преди не беше чувала. - Виж, не става ду,а само от мен, че искам да си отида. Някой от Нощния Свят ще идва в Понеделник. Името му е Куин. И ако сестрите ми и аз не се върнем с него, целия град ще е в опасност. Ако той сметне, че нещо нелегално се случва тук... Не знаеш какво могат да направят Нощните Хора.
Мари-Линет можеше да чуе как сърцето й бие отчетливо. Тя не се обърна, за да погледне към Аш.
- Могат да затрият целия Бриар Крийк. Наистина го мисля. Правили са подобни неща, за да запазят тайната. Това е единствената защита, която имаме от вашия вид.
Мари-Линет каза, не сигурна, но доста убедена: - Сестрите ти няма да заминат.
- Тогава целия град е в опасност. Има див върколак, три избягали ламия и таен вампир убиец наоколо, да не споменавам двама човека, които знаят за Нощния Свят. Това е паранормална катастрофална зона.
Дълго мълчание. Мари-Линет се опитваше трудно да не види „нещата от гледната точка на Аш”. Най-сетне тя каза:
- Какво иска да направя?
- О, не знам, защо да не си направим парти с пица и не гледаме телевизия? - Аш звучеше дивашки. - Нямам идея какво да правим. - добави той в по-нормален тон. - И ти наистина трябва да повярваш, че съм мислил по въпроса. Единственото нещо, за което мога да се сетя е момичетата да се върнат с мен, и всички а лъжем Куин през зъби.
Мари-Линет се опита да мисли, но главата я болеше.
- Има една друга възможност. - Аш каза. Той го каза под дъха си, сякаш нямаше да възрази, ако тя се престореше, че не го е чула.
Мари-Линет разтърка врата си, наблюдавайки синьо-жълти картини на слънцето на затворените й клепачи.
- Какво?
- Знам че ти и момичетата сте направили свързваща церемония. Била е нелегална, но не това искам да кажа. Вие сте част от причината те да не искат да си тръгнат..
Мари-Линет отвори устата си, за да обясни че те не искаха да си тръгнат, защото живота им е бил непоносим в Нощния Свят, но Аш продължи:
- Но може би ако ти беше - като нас, може да измислим нещо. Мога да върна момичетата на острова, и след няколко месеца да ги измъкна отново. Ще отидем някъде където никой няма да ни познава. Никой няма да разбере, че има нещо нередно с теб. Момичетата ще бъдат свободни, затова няма причина а не са щастливи. Брат ти също може да дойде.
Мари-Линет се обърна бавно. Тя огледа Аш. Слънцето изкарваше топлите тонове на косата му, карайки я да е блещукащо руса, някъде между косата на Джейд и тази на Кастрел. Очите му бяха тъмни, някакъв много тъмен тон. Той стоеше висок и елегантен както винаги, но едната му ръка беше в джоба и изражението му беше мрачно.
- Не се мръщи, ще си направиш бръчки. - каза тя.
- За Бога, не ме гледай от високо! - изкрещя той. Мари-Линет се стресна. Ами. Добре.
- Мисля. - каза тя, по-предпазливо, но подчертано, за да му покаже че тя беше тази с правото да е разстроена. - Че ти предлагаш да ме превърнеш във вампир.
Ъгълчето на устата на Аш се изви. Той сложи и другата си ръка в джоба и погледна настрани.
- Това е главната идея, да.
- За да може сестрите ти да са щастливи.
- За да не те убие някой като Куин.
- Но Нощните Хора няма ли да ме убият, задето си ме променил?
- Само ако те открият. - Аш каза дивашки. - И ако можем да те измъкнем от тук незабелязано, те няма. Както и да е, като вампир ще имаш по-добър шанс да се защитиш.
- Значи трябва да стана вампир и да оставя всичко което обичам, за да могат сестрите ти да са щастливи.
Аш само зяпна ядосано в покрива на сградата на съседната улица.
- Забрави.
- Повярвай ми, дори не се бях замислила.
- Хубаво. - той продължи да гледа. Изведнъж, Мари-Линет беше обзета от ужасното чувство, че очите му са насълзени.
И аз плаках, не знам колко пъти през последните два дни, а преди само плачех, когато звездите бяха толкова красиви, че чак болеше. Нещо не е наред с мен. Вече не знам коя съм. И изглежда че нещо не беше наред и с Аш.
- Аш...
Той не я погледна. Челюстта му беше стегната.
Проблемът беше, че нямаше правилен отговор, Мари-Линет си помисли.
- Съжалявам. - тя каза дрезгаво, опитвайки се да разкара странното чувство, което внезапно я беше обладало. - Просто всичко стана толкова... странно. Никога не съм молила за нещо подобно. - тя преглътна. - Предполагам, че и ти никога не си го искал. Първо сестрите ти да избягат... и след това мен. Каква шега само?
- Да. - той вече не гледаше в далечината. - Виж... Мога да ти кажа. Не съм молил за това, и ако миналата седмица някой ми беше казал, че ще бъда... замесен... с човек, щях да му изтръгна главата. Имам предвид, след като се насмея хубаво. Но. - той спря. Това изглежда беше края на признанието му: но. Естествено, нямаше нужда да казва повече. Мари-Линет кръстоса ръцете си пред гърдите си, зяпайки начупено парче стъкло на земята и опитвайки се да мисли за други фрази които започваха с „в”. Освен очевидните. Тя не можеше да измисли никакви.