- Какво да ти кажа, приятелката ти е безсмъртна. Хайде де. Сядай и се концентрирай.
Марк седна и въздъхна.
- Кои имаме?
- Трябваше да отидем да разберем, какво е станало с онзи кон. - каза Марк.
Мари-Линет спря с молива докоснал хартията.
- Прав си, това трябва да е свързано. Забравих за него. - което просто ти показва, че детективската работа не е за теб. - Добре. - каза тя мрачно. - Нека предположим, че каквото и да е убило коня е било същия човек, който е убил Леля Опал и козата. И може би е същия човек, който е счупил прозореца на бензиностанцията, това се е случило също миналата нощ. Какво ни казва това?
- Мисля че са били Тод и Вик. - Марк каза.
- Не помагаш.
- Сериозен съм. Сещаш ли се, че Тод винаги дъвче онази клечка за зъби. И имаше клечки за зъби забити в козата.
Клечки за зъби... сега, какво и напомняше това? Не, не клечки за зъби, по-големи колчета. Защо не можеше да си спомни? Тя потърка челото си, отказвайки се.
- Добре... ще запиша Тод и Вик, ловци на вампири, с въпросителна. Освен ако не мислиш, че са вампири.
- Нем. - Марк каза, без сарказъм в гласа си. - Мисля, че Джейд щеше да забележи, когато е пила от кръвта им. - той я погледна замислено. - Ти си умната. Кой мислиш, че го е направил?
- Нямам идея. - Марк й се намръщи, и тя започна да драска с молива. Драсканицата заприлича на малък кол, приличащ на молив, държан от женска ръка. Тя никога не е можела да рисува ръце...
- О, Г осподи. Бъни.
- Бъни го е направила? - Марк попита откровено, подготвен всичко да бъде шега.
Но Мари-Линет каза:
- Да. Имам предвид не, не знам. Но тези колове в козата.. големите съм я виждала да ги използва. Използваше ги на ноктите си. Те са пръчици за кожички.
- Ами... - Марк изглеждаше поразен. - Но искам да кажа... Бъни. Тя не може да убие и комар.
Мари-Линет поклати глава, агитирана.
- Роуан каза, че тя има име на ламия. И тя ми каза нещо странно - Бъни - деня когато търсих Тод и Вик.
Тя си спомняше всичко сега, вълна от спомени, която тя не желаеше.
- Тя каза, „Приятен лов”.
- Мер, това е от Книга за Джунглата.
- Знам. Но пак беше странно да го каже. И Тя е почти прекалено сладка и уплашена... ами ако само се преструва?
Когато Марк не отговори, тя каза:
- По-странно ли е отколкото Тод и Вик да за ловци на вампири?
- Тогава запиши и нея.
Мари-Линет я записа. След това каза:
- Знаеш ли, има нещо което все искам да попитам Роуан, за това как е писала на г-жа Би от острова... - тя се спря и с напрегна, когато предната врата се удари.
- Аз ли съм първата, която се връща?
Беше Роуан, косата й се вееше от вятъра и блестеше, леко задъхана. Косата й беше като разрошена бъркотия около нея.
- Къде са всички останали? - Мари-Линет каза.
- Разделихме се по-рано. Това е единствения начин, нали знаеш, за нас четиримата в тази малка област.
- Малка! - Марк изглеждаше обиден. - Ако Бриър Крийк има едно хубаво нещо... и не казвам, че това е пространството.
Роуан се усмихна.
- За ловна земя, е малка. - каза тя. - Без да се обиждаш. За нас е добре - никога не сме можели да ловуваме, когато бяхме на острова. Те носеха храната ни при нас, успокоена и напълно пасивна.
Мари-Линет се опита да не си представя това.
- Искаш ли да помогнеш?
Роуан седна на кухненския стол, премахвайки един кичур от косата си от челото си.
- Не знам. Чудя се дали не е някой, за който все още не сме мислили.
Мари-Линет се сети за това, което говореше преди Роуан да се появи.
- Роуан, винаги съм искала да те питам нещо - ти каза, че само Аш е можел да се досети къде сте избягали. Но какво ще кажеш за този, който ви е помагал да измъквате писмата от острова? Той би знаел къде е живяла леля ви, нали? Можел е да види адреса на писмата.
- Крейн Линден. - Роуан се усмихна, малка тъжна усмивка. - Не, той не би знаел. Той... - тя докосна леко врата си. - Не знам как го наричате. Съзнанието му никога не се разви напълно. Той не може да чете. Но е много мил.
Имаше неграмотни вампири? Ами, защо не? На глас, Мари-Линет каза:
- О. Ами, предполагам, че можем да елиминираме този човек.
- Виж, може ли да починем за момент? - Марк каза. - Сигурно е луд, но чичото на Джеръми наистина ли е мъртъв? Ами ако...
В този момент се чу тупур от верандата. Не чук-чук-тупур, Мари-Линет си помисли. След това си помисли, О, Господ... Тайги.
Глава петнадесета .
Тя бягаше. Отваряйки вратата. В съзнанието си въртеше картината на малко котенце прободено с малки колчета. Не Тайги беше на верандата. Беше Аш. Той лежеше по гръб облят от лилава светлина от здрача, малки пеперуди пърхаха около него.