Тя го пусна. Той вдигна пръчката и направи малък разрез на гърлото си, накланяйки глава, сякаш ще се бръсне.
Мари-Линет осъзна, че никога преди не беше правил това. С чувство което приличаше на страхопочитание, тя сложи устните си на врата му.
Пия кръв. Вече съм ловец... така де. Както и да е, пия кръв и ми харесва - може би защото няма вкус на кръв. Не като мед и страх. Имаше странен и магически и стар вкус, като звездите.
Когато Аш нежно я раздели от него, тя ся люшна на краката си.
- По-добре да се връщаме вкъщи. - каза той.
- Защо? Добре съм.
- Ще почва а ти става по-лошо и да отслабваш. И ако ще свършим с това да те превръщам във вампир...
- Ако?
- Добре, когато. Но преди да го направим, трябва да поговорим. Трябва да ти обясня всичко, трябва да разберем детайлите. Трябва да почиваш.
Мари-Линет знаеше, че той е прав. Тя искаше да остане тук, сама с Аш в тъмнината на кедровата гора, но се чувстваше слаба. Уморена. Очевидно беше трудна работа да станеш създание на тъмнината.
Те се насочиха натам, от където бяха дошли. Мари-Линет можеше да усети промяната в себе си - беше по-силно, отколкото когато беше разменяла кръв с момичетата. Те се чувстваше едновременно слаба и свръхчувствителна. Сякаш всяка пора от тялото й беше отворена.
Лунната светлина изглеждаше по-ярка. Тя можеше да види цветове - бледото зелено да листата на дърветата, зловещото лилаво на дивите цветя, които растяха в мъха. И гората вече не беше тиха. Тя можеше да чуе тайнствени звуци като мекото летене на игличките с вятъра, и собствените си стъпки.
Тя дори можеше да души по-добре, помисли си тя. Това място миришеше на кедър, растения, и нещо наистина диво, като нещо от зоологическа градина. И нещо горещо... горящо...
Машина. Пушат запълни ноздрите й. Тя спря и погледна към Аш тревожно.
- Какво е това?
Той също спря.
- Мирише на гума и бензин...
- О, Господи, колата... - Мари-Линет каза. Тя с погледнаха един друг за момент, след това едновременно се затичаха.
Беше колата. Бял пушек се издигаше от капака. Мари-Линет започна да се приближава, но Аш я издърпа отново назад.
- Просто искам да погледна под капака.
- Не. Виж. Там.
Мари-Линет погледна и ахна. Малки езици на пламъци се показваха изпод пушека, ближейки двигателя.
- Клаудия винаги ми е казвала, че това ще се случи. - каза тя мрачно, докато Аш я дърпаше още назад. -Само че мисля, че тя искаше да ми кажа, че ще се случи, когато съм вътре.
- Ще трябва да вървим до вкъщи. - Аш каза. - Освен ако някой не е започнал пожара...
- Няма начин. - Мари-Линет каза.
И това получаваш, за това че водиш момче да най-изолираното място в Орегон, вътрешния й глас каза триумфално.
- Предполагам, че няма да можеш да се превърнеш в прилеп и да долетим до вкъщи. - предложи тя.
- Съжалявам, скъсаха ме на променяне на формата. И няма да те оставя тук сама.
Мари-Линет се чувстваше безразсъдна и опасна и това я направи нетърпелива.
- Мога да се грижа за себе си. - каза тя.
И тогава тоягата се появи и Аш падна в безсъзнание.
Глава шестнадесета
След това нещата се случиха много бързо, и в същото време със забавна скорост.
Мари-Линет усети как някой хвана ръцете й назад. Нещо държеше ръцете й, нещо силно. След това усети впиването на въже в китките си, и чак тогава осъзна какво става. Връзваха я - ще бъда безпомощна - трябва да направя нещо бързо... Тя се бореше, опитвайки се да се измъкне, опитвайки се да рита. Но вече беше прекалено късно. Ръцете й бяха зад гърба й и една част от мозъка й каза, че не се учудва че онези от полицейските шоута им връзваха ръцете зад гърба. Болеше. Раменете й се свиха в агония, докато някой я теглеше назад към дърво.
- Спри да се бориш. - чу се ръмжащ глас. Хриплив, изкривен глас, който тя не разпозна. Тя се опита да види кой беше, но дървото й пречеше. - Ако се успокоиш, няма да боли.
Мари-Линет продължи да се бори, но нямаше значение. Тя можеше да усети твърдата кора на дървото срещу ръцете си и гърба, и сега, тя не можеше да се движи.
О, Господи, о, Господи - не мога да се измъкна. Вече отслабнах от това, което Аш и аз правихме, а сега не мога да се движа въобще.
Тогава спри да се паникьосваш и мисли, вътрешния й глас се обади рязко. Използвай мозъка си, вместо да се панираш.
Мари-Линет спря да се бори. Тя се задъха и се опита да контролира ужаса си.
- Казах ти. Боли само, когато се бориш. Много неща са подобни. - гласът каза.