- Това е съборетина. - възкликна тя. - Погледни боята на плевнята, напълно я няма. Снимките не показваха това.
- И верандата. - Кастрел допълни безпомощно. - Разпада се на парчета. Може да се срути всеки момента.
- Работата. - Роуан прошепна. - Работата, която ще трябва да свършим, за да поправим това място....
- И парите. - Кастрел каза.
Джейд ги възнагради със студен поглед.
- Защо да го поправяме. Харесва ми. Различно е. - каза тя твърдо, след което повдигна багажа си и стигна до края на пътя. Имаше разнебитена, почти паднала ограда около собствеността, и опасно-изглеждаща порта. Далеч, на покрит с пшеница път, имаше купчина с бели пръчки, сякаш някой е планирал да оправи оградата, но така и не му беше останало време.
Джейд остави куфара си и носилката за котката и дръпна портата. За нейна изненада, тя се придвижи лесно.
- Виждате ли, може да не изглежда добре, но все още работи... - тя нямаше възможност да довърши изречението си както трябва. Портата падна върху нея.
- Е, може и да не работи, но все пак е наша. - каза тя, докато Роуан и Кастрел я махаха от нея.
- Не, тя е на леля Опал. - Кастрел каза.
Роуан само заглади косата си назад и каза:
- Хайде.
Една дъска липсваше от стъпалата на верандата, и няколко дъски липсваха и от самата веранда. Джейд ги огледа и ги оцени с внимание. Портата я беше ударила здраво в пищяла, и след като беше дървена, все още болеше. Всъщност, всичко наоколо изглежда беше направено от дърво, което даде на Джейд приятно тревожно чувство. У дома дървото беше забранено и беше държано настрана.
Трябваше да бъдеш наистина внимателен, за да живееш в подобен свят, Джейд си помисли. Или ще се нараниш.
Роуан и Кастрел чукаха по вратата, Роуан учтиво, със ставите на пръстите си, а Кастрел шумно, използвайки едната страна на ръката си. Нямаше никакъв отговор.
- Явно не е тук. - каза Роуан.
- Решила е, че не ни иска. - Кастрел каза, златните й очи блещукаха.
- Може би е отишла на грешната автобусна спирка. - каза Джейд.
- О, това е. Обзалагам се, че това е. - каза Роуан. - Горкото старо същество, тя ни чака някъде и сигурно си мисли, че няма да се появим.
- Понякога не си напълно глупава. - Кастрел информира Джейд. Висока цена за Кастрел.
- Е, нека влезем. - каза Джейд, за да прикрие щастието си. - Тя ще се върне все някога.
- Човешките къщи имат ключалки. - Роуан започна, но тази къща не беше заключена.
Бравата се завъртя в ръката на Джейд. Трите влязоха вътре. Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ, но очите на Джейд се приспособиха за няколко секунди.
- Хей, не е лошо. - каза тя. Те стояха в износен, но хубав хол, изпълнен с големи, тежки мебели. Дървени мебели, естествено тъмни и много добре полирани. Масите бяха покрити с мрамор.
Роуан откри ключа за лампата и внезапно стаята стана прекалено ярка. Мигайки, Джейд видя, че стените бяха боядисани в бледо ябълково зелено, с изискани дърворезби и линии в по-тъмна сянка на същото зелено. Това накара Джейд да се почувства странно спокойно. И закотвена, някак си, сякаш принадлежеше тук. Може би беше заради дървените мебели. Тя погледна към Роуан, която се оглеждаше и грациозното й тяло бавно се отпускаше. Роуан се усмихна и срещна погледа й. Тя кимна веднъж.
- Да.
Джейд се наслади на момента си на слава, от това, че е била права два пъти през последните пет минути... и след това си спомни за куфара.
- Нека видим останалата част от къщата. - каза тя, бързайки. - Аз ще поема горния етаж, вие огледайте тук.
- Просто искаш най-хубавата стая. - Кастрел каза.
Джейд я игнорира, бързайки нагоре по широкия, постлан килим по стълбите. Имаше много спални, и всяка една от тях беше пълна с много стаи. Но въпреки това, тя не искаше най-хубавата, просто най-отдалечената.
В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско-синьо. Джейд блъсна вратата след себе си и сложи куфара на леглото. Задържайки дъха си, тя отвори куфара.
Ох. О, не. О, не...
Три минути по-късно, тя чу звука от отварянето на вратата зад нея, но това не я интересуваше достатъчно, за да се обърне.
- Какво правиш? - гласа на Кастрел се чу.
Джейд погледна нагоре от нейните обезумели усилия да възкреси двете котенца, които държеше.
- Те са мъртви! - прорида тя.
- Е, какво очакваше? Те трябва да дишат, идиотке. Как очакваше да издържат два дни пътуване?
Джейд подсмръкна.
- Роуан ти каза, че можеш да вземеш само едно.
Джейд подсмъркна по-силно и я погледна.
- Знам. Затова сложих тези двете в куфара. - тя хлъцна. - Поне Тайги е добре. - Тя падна на колене и бръкна в носилката за котката, за да се убеди, че е добре. Ушите му бяха пригладени назад, златните му очи блестяха зад маската от черна козина. Той изсъска и Джейд се изправи. Той беше добре.