- Не съм готова все още. Иска ми се да бях.
- Не, не искаш. - Аш каза, и той беше прав, естествено. Тя знаеше откакто беше седнала на пътя, плачейки докато колата й гореше. И макар че мислеше за това от тогава, седейки в тъмна стая, нямаше нищо друго каквото да направи, за да промени решението си.
Никога нямаше да е вампир. Просто не беше създадена за това. Тя не можеше да прави нещата, които вампирите трябваше да правят, и да остане с ума си. Тя не беше като Джейд или Кастрел или дори Роуан с нейните бели атлетични крака и нейната инстинктивна любов към лова. Тя беше погледнала в сърцата на Нощните Хора... и не можеше да се присъедини към тях.
- Не искам да си такава. - Аш каза. - Искам да си каквато си.
Без да поглежда към него, Мари-Линет каза:
- Но не сме деца. Не можем да сме като Марк и Джейд, и просто да си държим ръцете и да се кикотим и никога да не мислим за бъдещето.
- Не, ние сме само сродни души, това е всичко. Само сме отредени да бъдем заедно завинаги...
- Ако имаме завинаги, тогава можеш да ми дадеш време. - Мари-Линет каза. - Върни се, обикаляй малко. Огледай Нощния Свят и се увери, че искаш да се откажеш от него...
- Това вече го знам.
- Огледай хората и се увери, че не си свързан с нито един от тях.
- И да мисля над нещата, които съм причинил на хората, може би?
Мари-Линет го погледна директно.
- Да.
Той погледна настрани.
- Добре. Признавам си. Имам много за компенсиране...
Мари-Линет знаеше. Той е мислел за хората като вредители и храна. Нещата които беше видяла в съзнанието му, я караха да не иска да си представя повече.
- Тогава компенсирай това, което можеш. - тя каза, макар че не смееше да се надява, че той наистина ще го направи. - Изхаби малко време за това. И ми дай време да порасна. Все още съм в училище, Аш.
- Ще го завършиш след година. Тогава ще се върна.
- Може да е прекалено скоро.
- Знам. Но ще се върна въпреки това. - той се усмихна иронично. - И преждевременно ще се бия с дракони, точно като рицар за дамата си. Ще се докажа. Ще се гордееш с мен.
Гърлото на Мари-Линет я заболя. Усмивката на Аш изчезна. Те просто се гледаха.
Беше очевидното време за целувка. Вместо това, те просто стояха и се гледаха като наранени деца, и след това един от тях се помръдна и те се прегръщаха. Мари-Линет го прегръщаше силно, и по-силно, лицето й заровено в рамото на Аш.
Аш, който напълно беше загубил ума си, я обсипваше с целувки по врата, казвайки: - Искам да бях човек. Искам да бях.
- Не, не искаш. - Мари-Линет каза, нестабилна заради целувките.
- Искам. Искам.
Но не можеше да помогне, и Мари-Линет знаеше, че и той знае. Проблемът не беше само какво беше той, беше какво беше сторил, и това което щеше да направи. Беше виждал прекадено много от тъмната страна на живота, за да бъде нормален човек. Характера му вече беше формиран, и тя не беше сигурна, че той може да се пребори с него.
- Повярвай ми. - каза той, сякаш можеше да я чуе.
Мари-Линет не можеше да каже да или не. Затова направи единственото нещо, което можеше да направи -тя повдигна главата си. Неговите устни бяха на правилното място, за да срещнат нейните. Електрическите искри вече не бяха болезнени, осъзна тя, и розовата светлина можеше да прекрасна. Точно тогава всичко беше топло и сладко и странно спокойно.
И тогава, зад тях, някой почука на вратата. Мари-Линет и Аш подскочиха и се разделиха. Те се погледнаха, изплашени, емоциите все още не бяха напълно прикрити, и тогава Мари-Линет осъзна къде беше. Тя се засмя, както и Аш.
- Излезте. - те казах заедно.
Марк и Джейд се появиха. Роуан и Кастрел бяха зад тях. Всички те стояха на верандата, избягвайки дупката. Всички се усмихнаха на Аш и Мари-Линет, който накара Мари-Линет да се изчерви.
- Довиждане. - тя каза с равен глас на Аш.
Той погледна към нея за един дълъг момент, след това погледна към пътя зад него. След това се обърна и тръгна.
Мари-Линет го наблюдаваше, прикривайки сълзите си. Все още не можеше да се остави да му повярва. Но нямаше нищо лошо в това да се надяваш, нали? Да си мечтаеш. Дори мечтите никога да не можеше да се сбъднат... Джейд ахна.
- Вижте!
Всички видяха, и Мари-Линет почувства как сърцето й подскочи. Пътека от светлина, блестеше в тъмнината на североизток. Не малка падаща звездичка, а огромен зелен метероид който прекоси половината небе, хвърляйки искри. Беше точно над пътя на Аш, сякаш осветявайки му го.
Късен Персеид. Последния от летните метероиди. Но приличаше на благословия.
- Бързи, бързо, пожелай си нещо. - Марк казваше на Джейд нетърпеливо. - Пожелай си нещо и ще се сбъдне.