— Това беше единственото оръжие, с което разполагах — усмихна се безрадостно Мегън. — А той като че ли вече си беше загубил ума. Стори ми се подходящ край за него да намери смъртта си поради собствените си заблуди. Все едно че майка ми най-после успя да си отмъсти.
— Сигурна ли си, че ти самата не градиш свой собствен сценарий?
Мегън замръзна.
— Аз съм практична и разумна. И ти, най-вече ти от всички хора на земята, би трябвало да оцениш това.
Рената клекна до стола й.
— Мегън — каза нежно, — трябва да поговорим.
Грейди посрещна Мегън, когато хеликоптерът се приземи на площадката до къщата на Молино два часа по-късно.
— Какво има? Казах ти, че ще дойда при теб веднага щом…
— Тя не можа да изчака. — Рената скочи от пилотското място на земята. — Опитах се да я убедя, че още няколко часа няма…
— Рената, може би съм намерила следа, която води до Адиа. — Към тях вървеше Харли. — Винъбъл се запознал подробно с всички файлове и папки. Имало една огромна папка, която Молино държал заключена в сейфа си и която се отнасяла до дейностите, свързани с Хеда Киплер. Ти каза, че тя занесла въпросната рокличка на Молино като трофей?
— Точно така.
— Е, ако Грейди успее да вземе папката от Винъбъл, аз вероятно бих могъл да проследя…
— По-късно — намеси се категорично Мегън. — Ела с мен. Не искам да се натъкна на някого от хората на Винъбъл.
Тя се обърна и тръгна към малкия заслон, който беше на няколко метра от площадката за хеликоптера. Включи единствената гола крушка, която висеше от тавана.
— Искам това да приключи бързо.
— Филип? — запита тихо Грейди.
— Той е още жив. Ако състоянието на кома може да се сметне за живот. Но не за това съм тук.
Грейди я гледаше с присвити очи.
— Развълнувана си. Напрегната си, на практика усещам… Какво има?
— Нещо добро, за разнообразие. — Дланите й се свиваха в юмруци, после се отпускаха. — Рената, покажи.
Рената вече разкопчаваше блузата си. Свали презрамките на сутиена от раменете си.
— Добре, че не притежавам фалшива скромност. Малко се уморих от…
— Мили боже! — прошепна Грейди.
Мегън направи крачка напред и докосна рамото на Рената.
— Няма рана. Няма белег. Кожата е гладка като коприна. Като че ли никога не е била улучвана от куршум.
Харли подсвирна тихо.
— Какво се е случило? Какво, за бога, си направила, Мегън?
— Нищо. — Мегън направи пауза. — Ти го направи, Харли.
Той я гледаше втренчено, изумен. Поклати глава.
— Глупости.
— Това казах и аз, когато Рената ми показа рамото си в „Белхейвън“. Търсих какво да е обяснение, което да не води към теб. — Добави мрачно: — Повярвай ми, не исках да си ти, Харли. Защото това щеше да означава, че трябва да приема неприемливото.
Той отново поклати глава.
— Рената — каза Мегън.
Рената сви рамене.
— Ти беше този, който превърза рамото ми онзи следобед, Харли.
— Хайде. Правил съм това безброй пъти през последните няколко дни — възрази Харли.
Рената кимна.
— Този път обаче, час след като тръгнах от скалата, започна да ме сърби. Започнах леко да разтривам белега около раната, но го усещах… странно. Затова отместих превръзката, за да го погледна. — Направи пауза. — Белегът изчезваше, а раната… — Тя вдигна рамене. — Сам видя. Напълно е зараснала.
— Тогава, направила си го ти, не аз — каза Харли, сякаш да се защити. — Та нали ти притежаваш психически сили.
Рената поклати глава.
— Аз не съм Лечител.
— Нито пък аз. Не се опитвай да ми кажеш, че аз…
Рената се засмя тихо.
— Страхуваш се. Питах се дали няма да си уплашен, да.
— Не се страхувам. Само смятам всичко това за небивалици. — Погледна Мегън. — Какво се опитваш да ми направиш?
— Спокойно. — Грейди мръщеше замислено вежди. — Скалата, Мегън?
Мегън кимна рязко.
— Така предположи и Рената. Не знам как точно се проявява талантът на Пандора, но може би се включва под влиянието на силни чувства. Бях ужасно уплашена, когато Харли ме хвана. Беше въпрос на живот и смърт.
— А беше ядосана и много се страхуваше, когато Сиена стисна ръката ти.
— Все още няма да призная, че съм причинила лудостта на Сиена. Възможно е Молино да си измисля.