— А може и ти да си била причината той да намери смъртта си — каза смело Рената. — Престани да си криеш главата в пясъка.
— Няма да има полза, ако ме притискате да го призная. Имате ли нещо против да забравя тази грозота поне за миг? — Погледът й се беше спрял нетърпеливо на Харли. — Дяволски си прав, че съм развълнувана, Грейди. Това е първото положително нещо, което се е случило от началото на тези събития. Харли, трудно е да се приеме и дори ние не знаем как точно се проявява твоят талант, но аз ще ти помагам. Ние всички ще ти помагаме.
— Не, няма. Защото не е вярно. — Харли мръщеше вежди. — Знам, че съм толкова нормален, колкото съм бил през целия си живот. Не съм като вас…
— Откачените? — подсказа му Мегън. Усмихна се. — То е, като да гледаш в огледалото. Аз реагирах по същия начин.
— Задръж си огледалото. — Харли понечи да се обърне. — Щастлив съм такъв, какъвто съм и няма да ви позволя да ме убедите…
— Какво? — Усмивката на Мегън изчезна. — Защо се държиш по този начин? Това е нещо прекрасно. След като помислих по въпроса, осъзнах, че лечителството никак не е чуждо на твоята природа. Всеки път, когато съм с теб, аз усещам някаква странна… утеха. Само присъствието ти беше достатъчно да ме излекува, така да се каже, когато съм разтревожена.
— Въображение. — Устните на Харли бяха стиснати, издаваха твърдоглавие. — Аз не виждам нищо прекрасно в това.
Мегън не можеше да повярва. Беше очаквала леко съпротивление, но не тотално отхвърляне. Защо той не виждаше неограничените възможности?
— А нима мислиш, че на мен ми харесва да съм Слушател или Пандора? Последното в света, което бих пожелала, е да бъда Пандора. Нима мислиш, че ми харесва да се страхувам да докосвам хората? Вече знам, че мога да причиня лудост и дори смърт. Обаче те докоснах и ти не полудя, а ето, че сега притежаваш талант, за който бих дала всичко на света. — Добави простичко: — Ти си моето спасение, Харли. Ти си доказателството, че като Пандора аз успявам да внеса малко добро в света.
— Но аз не искам да бъда твоето спасение — каза Харли грубо. — Мили боже, цял живот съм бягал от отговорност. А сега вие се опитвате да сложите въже около врата ми. Благодаря, но не. Изчезвам оттук.
— Тогава аз ще те последвам — каза Мегън. — Нямам време да те чакам половин или цяла година да свикваш с идеята, че си Лечител. Филип има нужда от теб сега.
— Филип?
— Тази беше първата ми мисъл, когато Рената ми каза за излекуваната си рана.
— И аз трябва да го докосна и да го накарам да се върне в този свят?
— Трябва поне да опиташ.
Изражението на Харли се промени за секунда, омекна.
— Съжалявам, Мегън. Не мога да бъда това, което вие искате от мен. Дори да вярвах във всичките тези глупости, не бих могъл… — Обърна се и се отдалечи.
Мегън гледаше след него с разочарование. Не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.
— Тръгвам след него.
— Не го притискай — прошепна Рената. — Защото ще се отдръпне още повече. За него това е шок, трябва му време да свикне. — Погледна Грейди. — Говори с нея. Тя също е в шок. Отрича, че е Пандора, но бърза да приеме, че Харли е Лечител. — Обърна се и тръгна към къщата.
— Но той просто си тръгна — каза Мегън. — Има шанс за Филип. Харли трябва да ми повярва.
— Ще ти повярва. Дай му малко време. — Грейди я хвана за ръката. — Той ще преодолее първия шок, след което ще се прояви любопитството му. Едва след това ще повярва, че вече не е нормален. Първата му реакция беше съвсем типичната за него. Какво прави търкалящият се камък, когато е принуден да спре и светът сякаш прилепва към него?
— Изпитва страх и побягва — отговори мрачно Мегън. — Но аз няма да му позволя да го направи.
— Желанието трябва да бъде негово, Мегън. — Дръпна я вън от заслона. — Хайде. Да отидем в къщата, за да те представя на Винъбъл и да прегледаме данните за жертвите, върху които работеше Харли.
— Успокояваш ли ме, Грейди?
— Опитвам се. Как се справям?
— Не толкова добре. Ще дам малко време на Харли да свикне с мисълта, но няма да позволя да ме разубедите. — Направи крачка към него. — Но ти благодаря за усилието.
— За мен беше удоволствие. — Целуна я нежно по слепоочието. — Истинско удоволствие.
След малко повече от час Мегън чу шума от въртящите се перки на хеликоптер. Вдигна рязко глава, сведена над папките, които преглеждаше.