— Но е жива?
— Така се твърди в записките. — Върна се на първоначалната тема. — Прекарваш прекалено много време тук. Имаш нужда от почивка.
— Страхувам се, че няма да съм тук, когато Филип излезе от комата. Какво ще стане, ако това се случи, а мен ме няма? И да сме изгубили една възможност, може да има и друга. Трябва да се надявам. — Опита се да отвлече вниманието й от тази тема. — Мислех, че ще тръгнеш още миналата седмица.
— Марк иска да си тръгна. Според него не е добре да се сближавам толкова много с теб. И вероятно е прав. — Сви рамене. — Обаче не мога през целия си живот да постъпвам така, както желае Марк. Трябва сама да вземам решенията си. Не исках да тръгна, преди да съм сигурна, че ти… Аз бях тази, която те накара да приемеш, че си Пандора. Можех да запазя в тайна излекуването на раната. След случилото се със Сиена не исках да решиш, че си един вид Франкенщайн. — Усмихна се леко. — Аз избрах да вярвам в положителния мит за Пандора — онзи, в който тя пуска по света не само злото, но и добродетелите.
— Права си била да решиш така. Трябваше да знам. Не мога непрекъснато да лъжа себе си. — Мегън се облегна на стената и загледа моравата и дърветата отпред — пейзаж, който навяваше спокойствие. — А и ти искаше само да бъдеш мила. Как ми се иска Харли… Ти каза, че той ще се върне, но не стана така. Аз просто не го разбирам.
— Защото ти никога няма да престанеш да даваш — такава е природата ти. Но не много хора са като теб. Ти даде на Харли дарбата. Но е негов избор дали ще я използва или не.
Мегън направи гримаса.
— Иска ми се талантът ми на Пандора да не беше така неуправляем, да можех да избирам. Каква е ползата за човечеството, ако талантът принадлежи на някого, който не иска да го използва?
Рената поклати глава.
— В Книгата са записани стотици случаи на използване на дарбите, но и стотици на пренебрегването им. Трябва да я прочетеш някой път.
— Като че ли ще позволиш тя да бъде далеч от теб, да се изплъзне от ръцете ти.
— Права си. Е, може би някой ден. — Обърна се. — Ще те уведомя, ако науча нещо повече за Адиа. Довиждане, Мегън.
— Това не е достатъчно добре.
Рената спря, смръщи вежди.
— Какво?
Мегън направи крачка напред и я прегърна.
— Грижи се за себе си. Ще ми липсваш… приятелко.
Рената не помръдна секунда-две, после прегърна Мегън за части от секундата и отстъпи назад.
— Да, ти на мен също — каза неловко.
Мегън я загледа как бързо излиза от преддверието. И то изведнъж потъмня без яркото й жизнено присъствие.
Филип.
В момента нямаше у него нищо жизнено, той живееше в мрачен свят. Трябваше да се върне при него.
Застина в шок, когато отвори вратата. Харли се беше отпуснал на стола за посетители до леглото на Филип. Вдигна поглед, когато тя влезе в стаята.
— Здравей, какво ново? — Мили боже, държеше се така, сякаш току-що се бяха разделили.
— Нищо. — Тя отиде до леглото и хвана ръката на Филип. — Просто стоя тук при своя стар приятел.
Харли мълча известно време, гледаше втренчено Филип.
— Може и да не се получи, Мегън. Такива неща не се случват непрекъснато.
Сърцето й заби тежко.
— Ти откъде знаеш?
— Направих малко експерименти. — Изкриви устни. — Първо се опитах да се скрия в черупката си, да забравя за всичко това. После реших, че трябва да докажа на себе си, че съм нормален. И предложих помощта си в „Сейнт Джуд“ в Мемфис.
— Детската болница?
— Да, обичам децата. Реших, че няма нищо лошо да помагам в отделенията. Разбира се, грешах. Изпитвах болка. Няма нищо друго, което може да разкъса сърцето ти така, както видът на болно дете. — Срещна погледа й. — Успехът ми беше около осемдесет и два процента. Разбира се, не мога да потвърдя случаите. Не можех да помоля за рентгенови изследвания или за нещо друго. Господ да ми беше на помощ, ако някой разбереше, че съм откачен, който се бърка в лечението на децата.
— Да — съгласи се тя несигурно.
— Е, състоянието на повечето от тях се подобри значително. Едно от момиченцата със сигурност се излекува. Трябваше да му направят изследвания два дни след отиването ми в болницата. Изследванията нищо не показаха, беше напълно здраво. — Смръщи вежди. — Лекувам по-успешно отворените рани, отколкото болестите. Една нощ работих в спешното отделение и тогава успехът ми беше деветдесет и три процента.