— О’кей, напрегната си. — Изправи се и помогна на Мегън да стори същото. — Хайде, започва да се стъмва. Време е да се приберем. Утре си на училище, а аз имам работа. — Подаде на Мегън кошницата за пикник. — Не че трябва да се тревожиш за училището. Оценките ти са отлични. Знаеш ли, дори ми се иска да се концентрираш по-малко върху успеха си и повече върху забавленията си.
— Но аз се забавлявам.
— Е, работи върху това малко по-упорито. Само когато си с Нийл, бъбриш непрекъснато и си весела. Млада си. Животът минава толкова бързо, че дори не можеш да го усетиш. — Усмихна се. — А в него има толкова много хубави неща. Събиранията в училище, баловете, трайните приятелства и първата любов и всичко останало, което показват по телевизия Холмарк.
— Не.
Майка й разроши косата й.
— Хайде, покажи малко чувство. — Усмивката й изчезна, тя закрачи бързо по пътеката. — Отидоха ли си гласовете?
— Да — излъга Мегън.
Е, това не беше точно лъжа. Не бяха си отишли, но бяха само тих и постоянен рев като този на морето в далечината. Нямаше нужда да тревожи майка си, която така отчаяно желаеше те да изчезнат.
— Казах ти, че ще става все по-добре. — Хвана Мегън за ръката. — Помни какво ти казах за живота и за забавленията.
— Мамо, аз не съм… — Тя замълча, защото почувства как тялото на майка й се сковава. — Какво има?
— Нищо.
Не беше вярно. Нещо не беше наред. Виждаше изражението на майка си, а то не би могло да бъде по-красноречиво. Страх.
Погледът й проследи този на майка й до линията на боровете в подножието на хълма. Там стоеше мъж и ги наблюдаваше.
— Кой е той? Познаваш ли го?
— Може би. — Пое си дълбоко дъх. — По-добре да отида да поговоря с него. А ти се върни при каменоломната, Мегън.
Мегън поклати глава.
— Направи както ти казвам — каза майка й остро. — Това тук е моя работа. Нали знаеш пещерата от другата страна на хълма? Влез вътре и остани там, докато не дойда да те взема.
— Ще дойда с теб.
— Не, няма. Изкачи хълма и се скрий в пещерата. Веднага.
Мегън все още се колебаеше.
— Чуй ме, Мегън, всичко ще е наред. Просто трябва да говоря с него и не искам това да стане пред някого другиго. — Тръгна надолу по хълма. Повиши глас: — Тръгвай!
— Добре, но ако не дойдеш след двайсет минути, ще дойда при теб. — Мегън се обърна и затича нагоре по хълма.
Нещо не беше наред. Независимо какво казваше майка й, нещо не беше наред.
Убий копелето.
Ножът на Нийл Грейди се плъзна по гърлото на мъжа и кръвта шурна. Той го отблъсна и го остави да падне на земята. Не го погледна втори път, а закрачи по пътя, после се скри сред дърветата.
Беше закъснял. Грейди изруга тихо, докато тичаше и се плъзгаше по склона към жената, лежаща в подножието му. Дали беше мъртва? Още не, но беше близо до смъртта. Много близо. Той коленичи до нея и усети сълзите в очите си.
— По дяволите, Сара.
Сара отвори бавно очи.
— Здравей, Нийл. Радвам се… че си тук. Но ти… не бива да ругаеш пред една умираща.
— Млъкни. Пази силите си. Може би мога да направя нещо за теб.
Тя поклати глава.
— Не за мен. Знаеш добре. Но Мегън… Опитах се да я скрия от него. Но той я видя. Ще я преследва.
— Не, няма. — Каза го мрачно. — Закъснях и не можах да спася теб, но с нея няма да се случи нищо лошо. Прерязах му гърлото.
— Добре. Мегън ще… Студено ми е, Нийл. Не мога още да умра. Трябва да ти кажа…
— Господи, ти си такава глупачка, Сара. Казах ти да напуснеш това място преди шест месеца. Трябваше да бягаш. Трябваше да скриеш Мегън.
— Чувствах се в безопасност. Мислех, че грешиш. Не исках отново да плаша Мегън. Така отчаяно се опитвах да й осигуря нормален живот. Не като моя. Не като твоя. — Пое си рязко въздух. — Всичко започва да става… неясно. Не очаквах да е така. Страхувам се… Можеш да ми помогнеш, нали?
Той кимна.
— Да.
— Да, така си и помислих. Мога ли да те… докосна?
— Да. — Той легна до нея и я прегърна. — Просто се отпусни, Сара.
— Не мога. Още не. Мегън. Трябва да помогнеш на Мегън.
— За Бога, ти дори не я подготви. Излъга я. Не знам дали ще мога да направя нещо за нея.
— Опитай.
— Не мога да ти обещая. Знаеш какво ще се случи, ако я изоставиш.