— Опитай — повтори тя. — Моля те, Нийл.
— Никакви обещания. — Той я погали нежно по бузата. — Ще видя какво мога да направя.
— Знам. Тя е силна, Нийл. Много по-силна от мен. Тя има шанс… Ти ще се погрижиш за нея. Ти… я харесваш. Ти харесваш… моята Мегън…
— Да. Сега стой тихо и си почивай. Не говори.
Тя мълча няколко секунди.
— Нийл, аз не съм… Пандора.
— Напротив — прошепна той. — Но сега това няма значение. Дръж се за мен. Ще ти помогна да се справиш.
— Надявах се да го направиш. — Тя се сгуши плътно в него. — Да, помогни ми…
Остави го да поеме контрола над нещата. Топлината замени студа, светлината — мрака, проблесна разум и освети света на лудостта.
— Благодаря ти, Нийл — прошепна тя.
— Шшш, просто се остави на течението…
Мегън изпищя.
Нийл застина, когато агонизиращият звук разцепи тишината, понесе се към него. По дяволите, Сара току-що беше преминала в отвъдното, а Мегън вече усещаше това.
Болка.
Той нежно отмести Сара и се изправи до седнало положение.
Още един писък на агония.
Трябваше да стигне до нея, преди психиката й да се е разпаднала. Да я намери. Къде си, Мегън?
Още болка.
Безумна паника и агония. Трябваше да я намери. Да й помогне. Да я намери…
Мамо!
Мегън се сгуши до стената на пещерата, болката я разкъсваше.
Не съм Пандора. Не съм Пандора. Не съм Пандора.
Гласове. Несвързани приказки. Викове. Това не е гласът на мама. Къде си, мамо? Мама я няма. Но гласовете са тук. Те я нападат, бият, промушват.
Махнете се. Махнете се. Махнете се.
Помогни ми, мамо.
Мама я няма. Отишла си е. Обзе я паника. Беше сама с гласовете, които я разкъсваха, убиваха. Отново изпищя. Зов за помощ.
— Има само един начин да ти помогна, Мегън.
Пред нея, на входа на пещерата, стоеше мъж. Тъмнокос, строен, висок. Дали беше същият мъж, когото майка й беше слязла да види?
Мама си беше отишла и нямаше да се върне.
Беше си отишла завинаги.
Не, не беше онзи непознат. Беше Нийл Грейди. Обзе я облекчение. Нийл щеше да й помогне.
Нийл стоеше зад някого. Проблесна острие на нож, плъзна се по нечие гърло. Шурна кръв… Убийство. Мама? Гърлото на мама?
Не! Инстинктивно се хвърли към коленете му и го събори на земята. Връхлетя я поредната вълна гласове и тя се сви под удара им.
— Престани да се бориш с мен — каза той дрезгаво. — Няма да те нараня.
Тя го ухапа по ръката.
— Мили боже, Сара беше права. Ти наистина си много по-силна от нея.
Тя едва го чуваше, защото гласовете бучаха в главата й, разкъсваха я. Трябваше да се бори с тях. Трябваше да се бори и с него. Опита се да изпълзи до входа на пещерата.
— Не. — Той я сграбчи за китката. — Всичко вече приключи, Мегън.
Мама.
— Престани. — Лицето му се изкриви от болка. — Тя вече не може да ти помогне. А не съм сигурен, че аз мога.
Мама.
— Не прави това. Казах й, че нищо не обещавам, но…
Мама!
— По дяволите, Мегън, трябва да останеш с мен. — Той я удари през лицето с опакото на дланта си.
Мрак. Но гласовете бяха все още там, поглъщаха я.
— Добре, не мога да понеса повече — прошепна той. — Ти печелиш, Мегън. Или може би печели Сара. — Хвана я здраво за ръцете над лактите, задържа я да застане мирно. — Не се бори с мен. Аз няма да те нараня. Просто ще те приспя и ще прогоня гласовете.
Тя отвори очи и го погледна сънено, замаяно.
— Какво…
— Тихо. — Той нежно отметна косата от лицето й. — Ти искаше помощ. И аз ще ти я дам. Няма да помниш гласовете, болката. Няма да помниш нищо от това. — Устните му се стегнаха. — Иска ми се и аз да можех да имам такъв късмет.
Глава 1
Дванайсет години по-късно
Болницата „Сейнт Андрюс“
Атланта, Джорджия
— Той е мъртъв, Мегън — каза Скот Роугън и я погледна над трупа на четиринайсетгодишното момче. — Откажи се.
— Кажи го на майка му.
Тя отново се опита да активира сърдечната дейност на момчето. Хайде, Мануел. Върни се при нас.
— Няма да се предам без борба.