— Не знам.
— Разбира се. Точно затова се мъкнеш след нея като разгонен жребец. Обзалагам се, че е изключително гореща, когато има нужда да изпусне дълго сдържаната си енергия. Не те обвинявам, че я сваляш. — Погледът му се върна на Мегън. — Привлекателна е. Аз самият не бих имал нищо против да я чукам. Ако не беше такава самонадеяна кучка. — Обърна се и се отдалечи.
Копеле.
Скот задуши надигналия се у него гняв. Идеше му да удуши този кучи син. Да, но последното, от което Мегън би имала нужда, е те да се сбият заради нея. Хал беше прав — администрацията наблюдаваше зорко Мегън. Те обичаха болницата им да работи като добре смазана машина и дори намек за нестабилност в техния персонал ги плашеше.
Но Мегън не беше нестабилна. Никой не работеше по-усилено от нея. Бяха й предложили работа в няколко от най-престижните болници в североизточната част на страната още преди да се е дипломирала. Единствената причина тя да остане в Атланта беше, че не искаше да изостави чичо си Филип, който се беше грижил за нея след смъртта на майка й. По дяволите, Хал вероятно би сложил началото на съдебен процес срещу семейните чувства, ако можеше. Беше готов на всичко, за да я отстрани от пътя си. Включително да я обвини, че спи с женен мъж. Идеята за това беше странно интригуваща. Боже, за какво мислеше? Двамата с Жана бяха женени само от две години, но две много хубави години. Мегън му беше добра приятелка още откакто учеха в медицинското училище. Никога нямаше да вземе изпитите си по химия, ако тя не го беше мъкнала на гърба си почти целия семестър. След като той се ожени за Жана, Мегън стана приятелка и на двамата. Малкият син на Жана, Дейви, беше луд по нея.
„Привлекателна е“, беше казал Хал.
Което беше слабо казано. Тя беше дяволски привлекателна — стройно и грациозно тяло, лъскава тъмнокестенява коса и огромни лешникови очи. Но не тези черти привличаха мъжете към нея. Хал беше попаднал право в целта при споменаването на дълго сдържаната й емоционална енергия. Тя никога не я напускаше. Дори когато беше отпусната, Скот усещаше емоционалната буря, която сякаш я наелектризираше. Беше… интересно. И възбуждащо. Но беше по-добре да престане да анализира как тялото му отговаря на Мегън. Не беше честно спрямо Жана. Никога нямаше да си позволи да изневери, но започваше да се чувства виновен. Да, може би щеше да е по-добре, ако направеше усилие да държи Мегън на разстояние.
Ръката й трепереше, докато отключваше вратата на джипа. Мегън си пое дълбоко дъх, преди да седне зад кормилото и да запали двигателя. Може би трябваше да изчака, докато се възстанови поне малко, преди да потегли от паркинга, но не, нямаше да го направи. Искаше да се върне у дома при Филип. Имаше нужда от спокойствието и нежността на чичо си. Все още изпитваше болка от часовете, прекарани с Долорес Ривера.
Щеше да се почувства по-добре, когато се прибереше у дома. И след няколко часа щеше да е възстановила равновесието, което беше изгубила в чакалнята на болницата. Болката, която се надигаше и ревеше вътре в нея, щеше да изчезне, щом вече не беше в присъствието на измъчената от загубата майка. С отвращение си помисли, че не се държи като възрастен и отговорен човек. Канеше се да избяга и да се скрие в дома си, да стовари чувствата си на плещите на чичо Филип. Господ й беше свидетел, често беше постъпвала така през последните години. Трябваше да се стегне и да остави чичо си да си почине.
Опря чело на кормилото и преглътна сълзите. Толкова много чувства, сурови и неовладени, я бяха обзели в тези няколко часа. Обвиненията, мъката и агонията на Долорес Ривера се смесваха с дузина други неразбираеми чувства и накрая тя не беше издържала.
Не трябваше да мисли за това. Трябваше да се обади на чичо Филип и неговият глас щеше да я успокои, да й помогне да се почувства по-добре. Не, не биваше отново да стовари всичко отгоре му. Трябваше да живее с това. И да се научи сама да го преодолява.
Изкара колата от паркинга и зави наляво при светофара.
Филип й се обади, когато колата й се вливаше в магистралата. Тя включи телефона си на режим „хендс фрий“.
— Всичко наред ли е? Не искам да звуча като прекалено загрижена майка, но знам, че дежурството ти свърши преди два часа. Ако си навън да пийнеш нещо със Скот и Жана, просто ми кажи да затворя.
Господи, колко се радваше да чуе гласа му! От момента, в който той тръгна към нея на погребението на майка й, тя усещаше чувството за принадлежност винаги, когато беше край него.