— Прав е — одобри Корнелия, когато мълвата стигна до ушите й. — Галба иска да дисциплинира военните, да наложи по-високи критерии.
— Похвално! — съгласи се Марсела. — Военните обожават да ги дисциплинират, нали?
„Сториха ми се навъсени… стражите, които видях на сватбения банкет нощес.“
Марсела остави перото и се взря към рафта, където няколко скромни свитъка се редяха безупречно един до друг. Дори неспособни да творят история, жените несъмнено могат да я наблюдават, да я анализират, да я записват. Марсела вече беше написала хрониките на предишните римски императори — от божествения Август до безумния Нерон. „Какво падение.“ След Нерон, Галба нямаше как да не отбележи напредък. Историята на Нерон беше най-новата върху рафта, все още недовършена. Едва тази сутрин описа смъртта му с приятно чувство на безпристрастност. Все пак историците не бива да позволяват личното им мнение да обагря хрониките. Рисувайки въображаемия си портрет, тя отбелязваше доволно: „Корнелия Секунда, известна като Марсела — абсолютно безкористен и безпристрастен наблюдател на историческите събития.“
Да опише безпристрастно Нерон се оказа… трудно.
— Онзи инцидент в двореца… — подхвана веднъж Тулия същата пролет след случилото се. — Сигурно е било ужасно, скъпа. Разкажи ми.
— Трябва ли?
— Всеки се нуждае от съпричастен слушател в тежки времена.
— Нима?
— Марсела — отсече Тулия, загърбила милия тон. — Недей да се инатиш.
— Искаш да узнаеш всички подробности за император Нерон? Как мирише дъхът му? С каква помада си маже косите?
— Не…
— Убедена съм, че ти текат лигите да чуеш всичко пикантно, но няма да ти доставя това удоволствие.
Тулия излезе от стаята.
— Гай! Няма да повярваш как разговаря с мен сестра ти!
Е, излишно е да мисли за Нерон. „Сега имаме Галба.“ Старец, вярно, но изглежда сигурно, че ще посочи съпруга на Корнелия за императорски наследник. Марсела се усмихна, спомнила си царствените обноски на сестра си на сватбения банкет на Лолия. Величествените й жестове засенчваха сподирящия я Пизон. „Ако седне на трона, той ще е най-скучният император.“
— Марсела? — плах глас прекъсна мислите й. — Робите не чистят както трябва мозайките. Ще поговориш ли с тях?
— Това не е моя работа, Гай.
Тя не си направи труда да погледне брат си, сгънат одве под рафтовете над писалището.
— Да, но те не го правят нарочно, а Тулия ще нареди да ги наложат с камшици.
— Защо не си намери по-добра жена, Гай?
— Не започвай! — рязко я прекъсна той. — Татко ми я избра, преди да умре.
— А татко беше съвършен? — вдигна вежди Марсела.
Корнелия и Гай бяха твърдо решени да го запомнят така.
— Беше велик мъж!
— И ощастливи ли ни това величие? — сопна се Марсела. — Аз лично смятам, че великите мъже не заслужават толкова внимание.
Гай пристъпи неловко от крак на крак.
— Щастието не е истинският дълг на римлянина. Истинският му дълг е… хммм… дългът.
— „Да воюва“ щеше да прозвучи по-добре. Не те бива в епиграмите, Гай. — Както и в нищо друго, честно казано. — Марсела погледна брат си — висок, красив, с широко чело и изваян нос, ала някак си безличен.
Дори не се бе опитал да засенчи кариерата на баща им в легионите, а сега очевидно не впечатляваше и в Сената.
— Защо не ми напишеш няколко епиграми? — въздъхна Гай. — Ще ги повтарям на събирания и ще изглеждам умен.
— Само ако ми донасяш всички клюки от Сената — съгласи се Марсела. — Знаеш колко обичам новините.
— Ето ти една — той вдигна вежди, старателно оскубани по заръка на Тулия, „за да не заприлича на гъсеница“. — Носят се слухове, че губернатор Вителий в Долна Германия ще въстане. Дори ще се обяви за император като Галба.
— Вителий? — поклати глава Марсела. — Той е пияница. Видях го веднъж на празненството на една фракция. Едва се държеше на крака след първия час.
— Е, така говорят. Не че има значение. Всички знаят, че Пизон ще наследи Галба — лицето на Гай се разведри. — Колко добре за семейството ни, нали? Чудя се дали…
Докато брат й бърбореше, Марсела сведе поглед към хрониката си за император Галба. Едва беше започнала, но я побутна настрани. Реши да почака ден, месец, докато разбере що за човек е Галба. Освен това тронът променя хората. Кой знае в какво ще се превърне Галба след година-две?
„Кой знае в какво ще се превърна аз?“, помисли си Марсела. „Господарка на свой собствен дом? Историчка с публикувани трудове? Притежателка поне на мимолетно уединение?“
Не. Тази мечта определено не изглеждаше осъществима.
[1] Стола — дълга дреха с ръкави, която се носи върху туниката. — Б.пр. ↑