Диана забули коси с мантията си и затича. Видя Лин да се носи пред нея с големи вълчи скокове и определено не можеше да го настигне, но все пак беше бърза и силна след дългите месеци, през които я обучаваше да кара впряг. Възнамеряваше да огледа светкавично улиците и да се върне при Лолия, която бродираше разсеяно в големия пуст атриум в къщата на дядо си и се стараеше да не губи присъствие на духа. Цяла сутрин чакаха в неспокойно мълчание и се убеждаваха, че градските порти ще удържат на напора на нашествениците. Към пладне поддаде Милвийската порта, последва я Колинската и вражеските войски нахлуха в Рим.
Лолия я погледна с подбелени очи като подивял кон.
— Да извикаме стражите — предложи Диана. — Ще отидем да чакаме при Корнелия и Марсела. Те са по-далеч от битката.
Но всички телохранители, наети от Лолия, се бяха разбягали.
Диана се придвижваше по задните улички и се озърташе зорко. Пред вратите стояха жени със застинали, бдителни лица и побутваха децата си зад гърбовете си. От един хан, все още пълен с клиенти, долитаха пиянски крясъци. Няколко пазарски сергии работеха и Диана видя как домакиня подбира невъзмутимо ябълки от кошницата и подава няколко медни монети за най-свежите плодове. Детето й я стискаше за полите, вперило спокоен поглед в Диана, която забави крачка и спря.
С Лолия щяха да успеят да прекосят улиците. Ако заобиколят Форума и Лолия свали бижутата си…
Диана се взря надолу по улицата към разрушените порти. Отдалеч долиташе грохот — приличаше на гръмотевица, но Диана знаеше, че е кръвопролитие.
Намираше се близо до конюшните на състезателните фракции.
Диана се поколеба за миг.
„Ще проверя набързо дали са преместили конете на безопасно място.“ Само това я интересуваше. Директорът на Червените напусна града преди седмица, отвеждайки впряговете си, но за Сините не знаеше нищо. Дали са сглупили да решат, че Вителий ще успее да ги защити?
Заобиколи Форума през лабиринт от тесни пресечки. Обикновено не се осмеляваше да скита сама из тях, но днес малките улички бяха безлюдни, прозорците — със спуснати кепенци, а през процепите на вратите надничаха очи. Двама мъже притичаха край нея, понесли издути торби, луд просяк мърмореше приведен пред безлюден безистен, а над всичко тегнеше странна тишина.
Диана затича отново. Анемоите. Няма да се бави. Само ще надзърне в конюшните на Сините, ще се увери дали конете са в безопасност и ще се върне да отведе Лолия на сигурно място. До утре сутринта всичко ще приключи — по един или друг начин. Само боговете знаеха къде е Вителий сега — носеха се слухове, че е избягал в семейното си имение в Авентина и се е барикадирал вътре, но дали беше вярно?
Диана спря пред входа на конюшнята на Сините и се сви на две, задъхана, подпряла ръце върху коленете си.
— Басус! — извика тя директора на Синята фракция, но гласът й отекна самотно. Скъсан син повод се валяше забравен в сламата, а захвърлено ведро лежеше край коритата с вода. Забеляза двама стражари — преторианци, съдейки по униформите — и няколко сенки се щураха в дъното на конюшнята, но никой не я спря. Просто бегълци търсеха убежище от развилнелите се войници. Директорът на Сините очевидно беше заминал отдавна и бе отвел конете. На Диана й олекна. Анемоите бяха невредими. Приближи до първата преграда, където ги бяха настанили с толкова омразна помпозност, и надникна вътре. Застина. Бързоногият й Зефир стоеше там. Спокойното му воднисто око я погледна през червената грива. Нот протегна глава през съседната преграда. На две крачки по-нататък видя, че и Еврус, и необузданият й Борей са тук, а след тях — и прочутите кестеняви жребци на Сините. Всички бяха побягнали уплашено, оставяйки конете на произвола на съдбата.
— Ах, кучи синове! — просъска тя и се обърна към навеса, където държаха хамутите.
След няколко часа конете щяха да изчезнат, плячкосани от доволни легионери, които знаеха цената на добрия кон. Щяха да разделят кестенявите жребци, да ги отведат и да ги продадат или разменят. До сутринта конете щяха да сменят дузина нови собственици. И никога вече нямаше да се състезават. Тази участ обаче нямаше да сполети нейните Анемои.
— Хей! Помогни ми! — извика тя на един от робите, които се мяркаха в дъното на конюшнята, но той само се взря в нея.
Диана нахълта в навеса и излезе, метнала по чифт хамути върху всяко рамо. Първо влезе при Борей.
— Идвай при мен и никакво хапане — подхвана тя, но в същия миг занемя и първата сбруя падна в сламата до краката й.
— Здрасти, момиче — тихо поздрави император Вителий.
Седеше в ъгъла зад Борей. Ръцете му лежаха безжизнено върху огромния корем. Пурпурната му мантия беше оплескана с конски тор и той го изстъргваше нехайно с нокът. До него се валяше празен мях за вино. Наблизо стражар заопипва нервно гладиуса си, втренчен в Диана, но Вителий вирна двойната си брадичка и стражарят заобиколи Борей и се отдалечи.