— Слизай! — извика Диана на Лолия, удържайки ги с последни сили. — Слизай и доведи Корнелия и Марсела. Не смея да пусна конете!
— Корнелия и Марсела… но нали…
— Не можем да останем тук. Опасно е.
Някъде отзад се чу грохот и Лолия се стовари тежко от колесницата и заизкачва несигурно розовите мраморни стъпала пред входа.
— Корнелия! Корнелия! — захлопа тя по вратата.
Легионер с извадена сабя я отвори рязко. Озъбената му уста разполовяваше лицето му и Лолия изкрещя.
— Не, Лолия… — Корнелия заобиколи легионера. Косите й се спускаха в безпорядък по гърба. — Той е с мен…
— Корнелия, качвай се!
Лолия я задърпа припряно към колесницата, където усмирените най-после коне ги очакваха, застинали в нажежена неподвижност.
— Трябва да бягаме! Доведи Марсела.
— Марсела не е тук.
— Не е тук? О, богове! Марсела…
— Няма време — отсече войникът и прибра сабята си в ножницата. Огледа треперещите коне. — Ще ги удържиш ли? — извика той на Диана.
Тя кимна рязко.
— Да!
Докога обаче беше съвсем друг въпрос. Ръцете й бяха загрубели като изсушена кожа, но нямаше ръкавици и дланите й вече бяха покрити с тъмни мехури.
— Насочете се към Портата на Аврелий — каза войникът на Корнелия. — Сигурно вече е опустяла. Ако търсят императора, сраженията ще се съсредоточат около двореца. — Той улови ръката на Корнелия и я дръпна към колесницата. — Качвай се, любов моя.
— Не. Не и без теб. И ти трябва да дойдеш — притисна се тя към него, но той я отблъсна.
— Няма място.
Колесницата, предвидена за един, едва щеше да побере трите, но не и едрия войник.
— Хайде! — повтори той.
— Не! — проплака Корнелия.
Откъм улицата долетяха крясъци и трясък на строшени дъски.
— Побързай! — подкани Диана.
Ръцете й пламтяха, едва удържаше Анемоите, които извиваха шии, отмятаха глави и цвилеха, захапали юздите.
— Корнелия — извика Лолия и се покатери в колесницата. — ИДВАЙ!
Корнелия поклати глава и се вкопчи отново във войника си, но той обгърна с длани лицето й и я раздруса.
— Аз ще се измъкна през задния вход — успокои я. — Ще се смеся с войниците. Ще ме вземат за един от тях. Ти няма как да се слееш с тълпата, скъпа. Качвай се.
Той я избута нагоре и тя едва успя да прескочи колелото, преди Червените да се спуснат диво по улицата. Корнелия извърна глава назад. По побелялото й лице се стичаха сълзи. Диана забеляза как по улицата притичва войник с извадена сабя.
— Марсела! — крещеше Лолия. — Къде е Марсела?
Корнелия само поклати безпомощно глава. Марсела я нямаше.
Червените препускаха по склона на Палатинския хълм, къщите и улиците се размазваха като в кошмар пред очите им по пътя за Марсово поле и Портата на Аврелий. Виковете станаха по-оглушителни и ненадейно ги връхлетяха.
— О, богове! — ахна Лолия и стисна малкия дървен кръст, който Тракс й даде.
— Милостива Юнона! — промълви Корнелия и заизрежда имената на предшествениците си, сякаш припяваше предсмъртна молитва.
Марсово поле беше изчезнало. Обикновено патрициите идваха тук да гледат и да ги видят; младите благородници се надпреварваха с конете си, а плебеите се тълпяха да позяпат лицата на знаменитостите, но сега всичко бе потънало под океан от кръв. Нападателите бяха щурмували Портата на Аврелий, а последните войски на Вителий бяха връхлитали отново и отново върху тях и мъртвите тела бележеха границата на всяка атака. Между ранените вече обикаляха мародери и търсеха ценни вещи. Други се тълпяха в безистените, наблюдаваха и залагаха, все едно са на състезание. Гореше храм и пламъците се виеха към здрачното небе, хвърляйки безумни скокливи сенки върху агонизиращите мъже. Легионерите надаваха победоносни крясъци, мъкнеха торби с плячка, размахваха мехове с вино и окървавените си саби. Диана видя как един мъж притича до група войници, посочи врата и закрещя:
— Вителий! Вителий!
Легионерите се втурнаха да разбият вратата. След миг отвътре долетяха женски писъци. Плебеят прибра няколко монети в джоба си и хукна ухилен към друга група войници, сочейки втора врата.
— Право напред! — извика Диана. — Няма друг път.
Размаха камшик и Анемоите й препуснаха към безумието.
Пиян легионер вдигна поглед, но докато успее да протегне ръка, те вече го бяха подминали. Ранен мъж изкрещя и Диана чу глухия удар, когато колелото прегази крака му. Двама плебеи се разбягаха от пътя им, войник с шлем с пера вдигна копието си да спре колесницата, но образите на всички се сливаха в неясно петно. Анемоите галопираха диво, прилепили уши до главите си, обезумели от миризмата на кръв под копитата им и кръвта във вените им, зовяща ги да тичат по-бързо, още по-бързо, и теглеха Диана извън колесницата при всеки опит да ги обуздае. Група легионери им изкрещяха нещо, извадиха късите си остриета и ги насочиха към конете, но Диана замахна към тях с камшика и от озъбеното лице на единия рукна кръв. После се сляха отново с лудешкия хаос. С огромен скок заобиколиха фонтана, където дузина ранени мъже виеха от болка и се мъчеха да се доберат до водата. Някъде пред тях се намираше Портата на Аврелий, отвъд нея — шосе, а отвъд него — свят, който все още пазеше разсъдъка си.