— Конете са ти разкъсали ръцете.
— Не им се сърдя. — Диана подръпна обичливо увисналите уши на стария жребец. — Препускат като богове.
Анемоите изглеждаха изтощени като Диана, все още впрегнати в колесницата, увесили муцуни до коленете. Бяха галопирали половин нощ и тичали в тръс още толкова, когато силите ги напуснаха, а дори след като ги прибра в плевнята, Диана не посмя да ги разпрегне.
— Ами ако се появят войници и се наложи да побегнем бързо?
Преди очите й да се затворят, Марсела видя как Диана се сгушва в краката на стария жребец, галейки едрия му нос, сведен до рамото й, и вперва бдителен поглед към пътя.
— Мисля, че вече може да ги разпрегнем — Марсела потърка отново голите си ръце. — Съмнявам се тази сутрин да ни нападнат мародери. Войниците ще се борят с махмурлука и ще гледат да си опазят плячката. — Тя махна към конете. — Да помогна ли?
— Ще им донесеш ли вода? Отвън има кладенец.
Марсела напълни четири ведра — по две наведнъж — а Диана започна да сваля каиши и ремъци. Първият жребец се отърси облекчено, когато хамутът се плъзна над ушите му и Диана му зашепна успокоително.
— Наистина си ненадмината, Диана — похвали я Марсела и остави ведрото пред коня. — Лолия каза, че си ги спасила с Корнелия. Не се съмнявам, че е вярно.
— Теб те грозеше истинска опасност. — Диана разкопча нагръдника от тежките гърди на стария жребец и погледна Марсела. — Какво правеше на Марсово поле?
Марсела сви рамене.
— Исках да видя какво ще се случи.
— Ами ако те бяха убили?
— О, не мисля — усмихна се Марсела. — Ти ме спаси, нали?
— Може би. — Диана погали копринената муцуна на втория кон, който залочи жадно от ведрото. — Всички щяхме да загинем, ако Вителий не ми беше дал конете.
— Вителий?
— Криеше се в конюшнята на Сините. — Диана метна настрани наръч сбруи. — Говорих с него. Беше…
— Какво? — припряно попита Марсела. — Разкажи ми!
Диана я погледна.
— Нищо. Даде ми конете. Сигурно вече е мъртъв.
— Защо си толкова потайна? — възкликна ядосано Марсела.
— Няма нищо интересно.
Диана преметна по едно въже около двете извити червеникави шии и жребците я последваха кротко като понита към конюшнята. Марсела подбели очи. Докато Диана настани конете в огражденията им и им сложи сено, засипвайки ги с още мили думи, Лолия и Корнелия се събудиха. Вече нямаше как да притисне Диана насаме и да я разпита за повече подробности. „За пръв път знае нещо любопитно“, помисли си Марсела ядосано, „и за пръв път си държи устата затворена.“
— Милостива Юнона! Кога намери време да приготвиш припаси? — възкликна Корнелия, когато Лолия затършува из вързопа си и извади хляб и сирене.
— Е, събирах сили да умра достойно, както си му е редът. — Лолия им раздаде по едно парче хляб. — Но си рекох, че ако случайно постъпим разумно, а не патрициански, и побегнем, няма да е зле да имаме нещо за хапване, малко пари и една-две допълнителни мантии…
Тя заизважда като фокусник монети, мантии и още храна.
Корнелия се засмя, но смехът й замря бързо и тя погледна през широките врати на плевнята към града.
— Тревожиш се за войника си? — попита Диана и се защура из плевнята да търси парцали, за да превърже покритите си със засъхнала кръв ръце.
— Войник? — Лолия бръкна до дъното на торбата.
— Не знаеше ли за любовника на Корнелия? — Марсела разстла мантията си върху сеното. — Тулия крещеше толкова силно, че сигурно са я чули чак в Галия.
— Знаех, разбира се. Много преди вас! Той е бил значи? Онзи войник в къщата. Дошъл е да те пази. Колко романтично! Кой е той? Кажи ни, скъпа — примоли се Лолия.
— Центурион Друсус Семпроний Денсус. — Корнелия отчупи парче сирене и отхапа малко. Марсела си помисли удивено, че дори да умира от глад, Корнелия никога няма да се нахвърли с вълчи апетит върху храната. — Бивш преторианец.
— Ето откъде го познавам! — възкликна доволно Лолия. — Беше ти телохранител! Отдавна подозирах, че ти е хвърлил око.
— Кога започна всичко? — почуди се Марсела. — Не си ми казала нито дума.
— Преди четири месеца — отвърна спокойно Корнелия. — И повече няма да го обсъждам.
— Дали е безопасно да се върнем в града днес? — Марсела разчупи на две парчето хляб и очите й проследиха пътя, отвеждащ към Рим. — Чудя се какво ли се е случило…
— Ако си толкова любопитна, върви си сама. — Диана превързваше разранените си ръце. — Ние ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят.
— Кой те упълномощи да ни заповядваш? — настръхна Марсела.
Диана я изгледа невъзмутимо.
— Само аз мога да карам колесница. Пеша ли смяташ да се върнеш в града? Защото конете остават тук с нас, докато в Рим въдворят ред.