По лицето на Марсела се изписа гняв. Корнелия също не изглеждаше доволна — безпокоеше се за войника си — но Лолия се отпусна върху сеното с щастлива въздишка.
— Няколко дни сън в ароматното сено — истинско блаженство, въпреки че боде. Все ми едно дали ще ме изнасили някой легионер, стига да не ме буди. Бих могла да проспя дори секс с Фабий и това трябва да ви говори нещо. Богове! Надявам се наистина да е мъртъв. Ще ми подадете ли сирене?
Спаха почти през целия ден. Лолия се сприятели с безименното черно куче, което скиташе из плевнята, както и с конете, спасили живота им. Дори необузданият стар жребец не устоя на ласкавия й глас и й позволи да му сплете гривата на плитки.
— Явно — заключи Марсела — нито един мъжки екземпляр не е способен да устои на Лолия.
Марсела се взира дълго в шосето към града, прехвърляйки наум дузина различни варианти за изхода от стълкновението. „Веспасиан е император? Вителий е затворник? Вителий е мъртъв?…“
Собственикът на имението се върна едва по залез-слънце. Първа го забеляза Марсела — самотна фигура, крачеща по дългия склон на хълма към плевнята. Тялото й се напрегна в миг, ала после осъзна, че мъжът е само един. Държеше сабя, но вървеше твърде бавно за човек, жаден за битка.
— Диана! — извика Марсела. — Това ли е нашият… хмм… домакин?
Диана скочи от дървената ограда, откъдето наблюдаваше как Анемоите й подтичват във високата трева. Светлите й коси просияха под залезните лъчи. Погледна надолу към хълма, обърна се бързо и се спусна към наближаващата фигура. Пресрещна мъжа недалеч от входа на плевнята и Марсела ги чуваше, без да се напряга.
— Чудех се дали ще се върнеш, Лин.
— Върнах се — той я огледа и Марсела се запита дали не се кани да заопипва краката й, сякаш проверява мускулите и ставите на жребец. — Виждам, че си невредима.
— Аз и трите ми братовчедки — Диана посочи плевнята, а Марсела помаха леко от вратата и се оттегли в сянката, все едно не подслушва. — Настаних ги в плевнята ти. Нямаше къде другаде да се скрием. Не се безпокой — добави Диана, макар Марсела да не забеляза лицето на британеца да трепва, — не сме влизали в къщата ти. Не бих злоупотребила с гостоприемството ти. Но заех туниката ти. — Диана подръпна грубата тъкан. Стигаше й до глезените и тя я беше привързала на кръста със скъсан повод. — Дрехите ми са целите окървавени. Туниката висеше на пирон в плевнята, та реших, че правилото за неприкосновеността на домакина не засяга старите дрехи.
— Точно така — отвърна с официален тон британецът. — Сега ви каня — теб и братовчедките ти — в къщата си, въпреки че може да се върнете в града, ако искате.
— Защо? — Диана приведе глава към него. Непокорна къдрица се спусна над челото й като малък полумесец. „Олицетворение на богинята Диана повече от всякога“, помисли си Марсела. — Успокои ли се градът?
— Да. Вече усмириха легионерите. — Черното куче дотича при тях, размахало опашка, и Лин се наведе да го почеше между ушите. — Скоро ще свикат спешно заседание на Сената. Несъмнено ще потвърдят възкачването на Веспасиан на престола. Вече приветстват сина му Домициан в Домус Ауреа.
„Значи Домициан е оцелял.“ Марсела се изненада леко. И Сенатът вече се готвеше да даде благословия на Веспасиан? Тя пое дъх, молейки се британецът да продължи.
— Нов император… — Диана опря превързаните си длани в гърба си и го изви назад. — Винаги ще има император, със или без твоята намеса. Надявам се да го съзнаваш.
Британецът се усмихна и преметна дългата си сабя през рамо. Марсела ненадейно забеляза, че острието е потъмняло.
— Не си струваше — прецени Диана. — Надявам се да съзнаваш и това.
— Може би.
— Защо тогава?
Британецът помълча, прокарвайки пръст по опряното върху рамото му острие.
— От осемнайсет години съм в Рим — рече той най-сетне. — И всяка сутрин, когато се събудя, си мисля, че съм в Британия. Понякога ми се струва, че приятелите ми хлопат по вратата и ме викат на лов. Друг път е татко. Замислил е ново нападение срещу римска крепост и иска да поведа разузнавателния отряд, за да отклоним вниманието на противника. За миг-два усещането е съвсем реално. По-реално от всичко това — махна към хълма, конете, града. — По-реално от теб.
— И?
— Император Клавдий ни накара да се закълнем, че няма да напуснем Рим. Прииска ми се да го удуша. Татко спази клетвата, но той е мъртъв. Умря в плен. Бих убил Клавдий, ако беше жив, но… — Лин сви рамене. — И друг император върши работа.
Диана посочи сабята му.
— Най-добре я скрий.