Британецът не отговори. Клекна и напъха оръжието под купчина хамути в ъгъла на двора, без да отлепя поглед от нея. Марсела се почуди дали някога ще разбере цялата история.
„Свърши ли?“ Марсела чуваше този въпрос навсякъде, докато отмиваха кръвта и хората лека-полека се завръщаха към ежедневието. „Свърши ли?“ Не само дали е приключило кръвопролитието и дали е дошъл краят на управлението на Вителий, а дали всичко е свършило най-после.
Рим беше притихнал. Плебеите се прибираха забързано в залостените си домове, кръвта засъхваше в канавките, разбягалите се роби се връщаха засрамено при господарите си. Имението на семейство Корнелии представляваше развалина: мебелите — разбити или откраднати, половината статуи — счупени, вратите зееха. Къщата на дядото на Лолия се радваше на по-щастлива участ — избите с вино бяха пресушени, но задачата да ги опразнят очевидно е разсеяла войниците, та всичко останало бе недосегнато, с изключение на няколко счупени статуи, няколко откраднати дреболии и изпотрошената мозайка в преддверието.
— А за мозайката — поясни обичливо Лолия — е отговорна божествената Диана. Ще останете при мен, разбира се, докато разчистят всичко.
— Не мога — възпротиви се Корнелия. Макар и пребледняла от гаденето, което така и не успяваше да преодолее, тя забули коси с мантията си и се запъти решително навън. — Отивам да намеря Друсус.
— Какво й става? — почуди се Марсела и примигна, защото и двете й братовчедки се обърнаха към нея и я изгледаха странно. — Какво?
— Не се ли досещаш? — вдигна вежди Лолия. — Ясно е като бял ден.
— Кое е ясно?
— Бременна е — сви рамене Диана. — И кобилите изглеждат така. Напрегнати.
— Защо не ми е казала? — оплака се Марсела.
— Ти не казваш нищо на никого — напомни Лолия. — Защо ние да ти казваме?
— Но тя ми е сестра!
На другия ден Корнелия се прибра с омекнал, сияен поглед.
— Трябваше да ми съобщиш новината, Корнелия! — нахвърли й се тутакси Марсела.
Корнелия се изненада.
— Защо?
Марсела обаче забрави, че й се сърди, когато Корнелия й съобщи друга новина — че Вителий безспорно е мъртъв.
— Никой не знае как точно е станало — сбърчи чело Корнелия. — Скрил се в конюшнята и тълпата го е насякла на парчета или са го извели на стъпалата пред двореца и са го обезглавили. Както и да е умрял обаче, тялото му е хвърлено по Гемонийските стъпала. Друсус го е видял.
Марсела забеляза как Диана свежда глава. По-късно тя излезе, забулена с черен воал, и се върна с мрачно лице.
— Какво прави?
— Купих малък медальон на Сините — отговори Диана — и го погребах пред Гемонийските стъпала. На Вителий щеше да му хареса. — Изтри ръце в робата си. — Най-добре да му хареса, защото за пръв и последен път купувам медальон на Сините. Нищо чудно да се състезаваме заедно в отвъдното.
— И какво всъщност ти каза Вителий, преди да умре? — настоя Марсела.
Диана я изгледа презрително.
— Нали знаеш, че ще го изкопча от другиго?
— Но не от мен — Диана отметна черното було и излезе.
„Вителий е мъртъв“, помисли си Марсела. Беше се задържал на трона най-дълго от тримата императори през тази година, а сега идваше ред на четвърти. Сенатът определено не си поплюваше — обяви набързо Веспасиан за император и всички провинции го подкрепиха. Брилянтният му по-голям син Тит пристигаше да поеме командването на вразумените Източни легиони, а самият Веспасиан се очакваше само след няколко седмици. В Златния дом вече честваха Домициан като принц на Рим. Марсела го видя два дни след като се завърна в града. Крачеше като завоевател из атриума на Лолия, а шестима преторианци го следваха в стегнат строй.
— Стражите ми докладваха, че си тук — очите му стрелнаха робите, които събираха счупените мозаечни плочки под зоркия поглед на Марсела. — Наредих им да следят кога ще се върнеш.
— Невредима съм, както виждаш. — Марсела отпрати робите и се усмихна на Домициан. — Както и ти.
Беше чула, че се скрил в храма на Изида и се смесил с тълпата богомолци, докато насилието отшумяло. Не особено смело, навярно, но благоразумно.
— Сега съм принц на Рим. Разбра ли? — Върху туниката му вече грееше пурпурна ивица. — Казах ти, че един ден ще стана принц.
— Е, не си единственият принц на Рим — ведро отбеляза Марсела. — Кога пристига брат ти с войската си? Баща ти, предполагам, ще го обяви за наследник.
— Не разчитай много на това — намръщи се Домициан, сключи ръце около Марсела и я целуна.
Тя го остави да обсипе врата й с шумни целувки, питайки се кога ли ще угасне страстта му, щом вече е член на императорското семейство и нищо не му пречи да има всяка жена, която пожелае. „Аз притежавам най-красивите гърди в цял Рим“, рече си Марсела, „но сега той може да избира измежду всички гърди в Рим.“ Е, Домициан изигра ролята си и Марсела си помисли, че няма да се огорчи особено, когато хвърли око на някоя друга. Тя щеше да си намери нов поклонник, когото да насочи в интересна посока. Някой по-възрастен от Домициан, по-интелигентен и многообещаващ…