— Е, това беше забавно — заключи Лолия, когато нови прислужници ги заобиколиха, понесли парфюми, пудри и вино. — Да, маска за лице за мен, педикюр за Корнелия, може би червено в тон с булчинския воал? И нещо, което да смъкне мазолите от ръцете на Диана. Не, пемзата няма да свърши работа. Може би длето…
Марсела влезе при тях, увита в хавлия, порозовяла от плуването.
— Не смятах да се бавя толкова, но водата беше прекрасна…
Тръсна мократа си коса около врата и се настани до тях върху дългите мраморни пейки. Лолия обаче я изпревари и посочи тържествуващо, когато робините закръжиха около тях.
— Някой ти оставя белези по врата! Не ми казвай, че онзи дребен плужек, така нареченият принц на Рим, най-после е сломил съпротивата ти.
— Домициан? — Корнелия сбърчи нос и вдигна крак в скута на робинята, за да изпили и да лакира ноктите й.
Някак си й беше по-лесно да приеме, че Диана е влюбена във високия британец, отколкото да си представи сестра си в леглото с навъсения дребосък.
— Понякога е много отегчителен — Марсела наведе глава назад към робинята, дотичала с гребени и помади, — но е полезен.
— Източник за новата ти история ли? — попита Диана.
Две прислужници държаха ръцете й и се вайкаха при вида на мазолестите й длани.
— О, отказах се да пиша хроники. — Марсела затвори очи, когато гребенът заразресва мократа й коса. — Никой няма да ги прочете, а и е далеч по-интересно да наблюдаваш реалния живот.
— Нима? — възкликна Диана.
— Лолия, приличаш на призрак — засмя се Корнелия.
Една робиня нанасяше хлебна маска по лицето и врата на Лолия за избелване и стягане на кожата.
— „Искам да видя какво ще се случи.“ — Присвитите очи на Диана пронизаха Марсела. — Любимата ти фраза тази година.
— Но аз наистина искам. — Марсела отвори очи и примигна. — Интересна година беше.
— Аз не бих използвала тази дума. — Диана отпрати робините и пристъпи напред с коси, разпилени по голия й гръб. — Казваш, че си се отказала да пишеш хроники. Но винаги пишеш зад писалището си, по салфетки на вечерите, по парчета пергамент по време на състезанията. Какво пишеш, Марсела?
Тя се усмихна — високата сестра на Корнелия, увита в бяла хавлия, с коси, вчесани гладко над гърба й, с изваяно, невъзмутимо лице.
— Нищо съществено.
Диана погледна прислужниците.
— Оставете ни.
— Какво става? — попита Корнелия, когато момичетата излязоха.
Смаяните очи на Лолия надничаха през втвърдената бяла хлебна маска.
— Когато не пишеш, Марсела, шушукаш из целия град — продължи Диана, сякаш Корнелия не бе продумала. Няколко жени от другия край на залата вдигнаха погледи към тях, но се намираха твърде далеч и не можеха да ги чуят. — Виждах ви с Домициан във Форума, не ми приличахте обаче на любовници на среща. Виждах те да седиш до Цецина Алиен в театъра, ала не обръщахте внимание на пиесата. Виждах те на пиршествата на Отон как шепнеш в ухото на брата на Вителий. А преди месеци на празненствата на Гапба те виждах да шепнеш на Отон.
Корнелия погледна сестра си, която стоеше неподвижна, стискаше гребена и по устните й играеше бледа усмивка.
— Шушукаше непрекъснато — продължи Диана. — На сенатори, които от вителианци се превърнаха във веспасианци. На претори, които предадоха Отон и застанаха на страната на Вителий. На губернатори, които предадоха Галба и застанаха на страната на Отон. А сега в леглото ти се озова Домициан.
— Диана — прекъсна я Корнелия, — какво…
— Наистина не пишеш хроники, нали? — Синьо-зелените очи на Диана не се отклониха нито за миг от Марсела. — Безсмислено е, както сама каза. Пишеш история.
— О, богове! — тихо отрони Марсела. — Просто разпространявам по някой слух. Съвсем безобидно занимание.
— Нима?
— Ще ми обясни ли някой за какво говорите? — намеси се Лолия. Маската върху лицето й бе започнала да се лющи.
— Аз ще ти обясня — Диана прекоси помещението с две гъвкави крачки. Шегуваха се, че е олицетворение на богинята Диана, но сега тя наистина беше ловец, дебнещ плячка. — На Марсела й доскучало да пише хроники и решила да се забърка в действителните събития. Подшушнала нещо на Отон, което отприщило бунта. После в Германия провъзгласиха Вителий за император и тя се почудила какво ли ще стане, ако предостави информация за войската на Отон…
— Марсела не е виновна — изчерви се Корнелия. — Бях толкова обезумяла след смъртта на Пизон, че исках само едно — Отон да умре.
— И от къде набавяше ценните си сведения, Корнелия? Ти не би могла да прецениш кое е съществено, но историците знаят. Марсела ти е подшушвала информацията, всичко необходимо на военачалниците на Вителий, за да сразят Отон, и ти си я предавала вместо нея. — Диана погледна отново Марсела, която прокарваше гребена по зъбите си. — Армията на Отон претърпя поражение. Вероятно заради нея. Тя дори замина с войската, за да наблюдава битката. Да види как умира Отон.