Домициан обаче не беше единственият римски принц. Точно това си мислеше Марсела, когато Домициан я притисна към възглавниците и зацелува гърдите й.
— Срещна ли се вече с брат си? — прошепна тя, извила гръб към устните му.
— Когато пристигна.
— Много е популярен — констатира прямо Марсела, докато Домициан сплиташе пръсти в косите й. — Сигурно си чул овациите във Форума вчера. Баща ти кога ще го обяви за официален наследник?
Домициан се намръщи и се отдръпна.
— Може и да посочат Тит за наследник, но Несий ми каза, че няма да има синове. Значи аз ще получа короната и мен ще наричат цезар и бог. А теб — господарка и богиня.
— Милостива Фортуна! Колко величествено! — Марсела погледна към сивкавата светлина, процеждаща се през прозореца. — Зазори ли се вече?
Домициан я беше отвел за седмица в едно от наскоро придобитите си императорски имения в Арикия. В много подходящ момент при това. Трите й сроднички й бяха разгневени, трябваше да им даде време да им мине ядът. По-нататък щеше да посети сестра си и да я придума да се сдобрят. Корнелия несъмнено беше твърде погълната от новобрачно щастие, та да се цупи дълго. И без това, откакто като малки се сдърпваха за някоя кукла, не бяха се карали сериозно. Лолия… е, тя беше прекалено вятърничава да се сърди дълго, а Диана — прекалено плиткоумна; при следващата победа на Червените щеше да забрави свадата. И трите щяха да й простят скоро. Междувременно Марсела каза на Гай, че ще гостува на приятелка, направи се, че не чува мърморенето му, и тръгна за Арикия с Домициан.
За пръв път се влюбваха до полуда в нея. Забавно усещане наистина. Понякога Домициан не я пускаше да стане от леглото по цели дни, а ръката му винаги стискаше собственически или лакътя, или врата й. Подаряваше й бижута и после я заплашваше, че ще си ги вземе, присмиваше се на писанията й и после я молеше за прошка, разяряваше се, когато излезеше сама на разходка, и я обвиняваше, че се среща с друг любовник, а сетне я издърпваше в леглото, кълнейки се, че ще се реваншира. Марсела се забавляваше. И от време на време отваряше дума за Тит.
Толкова популярен, толкова обаятелен, толкова енергичен. Далеч по-перспективен от необщителния Маркус Норбан. „Щях да го направя император, но сега е обречен на посредствена кариера в Сената.“ Тит обаче според всички слухове таеше амбиции за императорската корона. Дали малкият брат би могъл да й послужи като мост към големия?
— Къде отиваш? — попита я рязко Домициан, когато стана от леглото.
— Време е да се прибирам у дома. Знаеш, че сватбата на сестра ми е скоро.
Марсела протегна ръце и двама покорни роби пристъпиха напред и започнаха да надиплят столата й около раменете.
— Оставаш при мен. — Домициан седна в леглото.
— Не мога. Ще се чудят къде съм.
— Вече не е необходимо да се безпокоиш за семейството си. — Домициан отметна завивките и стана. — Събери си багажа. Тръгваме.
— Какво си намислил, господарю?
— Не те засяга. Засега.
Той си навлече туниката през главата.
— Засега?
— Ще ти кажа, когато намеря за добре.
— А дотогава няма да узная нищо?
— Точно така.
Той излезе от стаята и зачака нетърпеливо в носилката, докато Марсела си събере малкото лични вещи. Когато се присъедини към него, косата й все още се спускаше свободно по гърба, както му харесваше, но той почти не я погледна. „Вече започнах да го отегчавам.“ Е, знаеше си, че няма как да разгаря дълго тази страст. А и не искаше. Много издръжливост се изисква да опитомяваш ревниви момчета.
Домициан не обели нито дума по пътя от Арикия и Марсела се подготви да я оставят безцеремонно пред прага й. Но носачите не забавиха крачка пред именито на семейство Корнелий с обновените му фонтани и тя вдигна вежди.
— Къде…?
— Шшт! — отсече Домициан и носилката скоро спря пред Златния дом.
— Защо не ме предупреди, че ще ме водиш в двореца? — попита Марсела. — Още веднъж в леглото, преди да ме отпратиш вкъщи?
— Ти си вкъщи.
— Моля?
Той сключи пръсти около китката й и я смъкна от носилката. Преди да успее да си поеме дъх, вече подтичваше по ниски мраморни стъпала, покрай двама любопитни роби, по коридор с колонада и по още един, който ги отведе от залите за пиршества към личните императорски покои. Най-после Домициан отвори двукрила врата и Марсела видя облицована със зелен мрамор зала с басейн, вграден в пода. Високи сводести коридори отвеждаха към други стаи.