Диханието на Марсела излиташе на пресекулки. „Не, не, не“ — думата пулсираше в главата й като безсмислен рефрен, но когато отвори устни да заговори, дъхът й застина зад зъбите.
Влезе друга робиня, повела малко момиченце за ръка. Година-две по-малко от Флавия, но по-унило. Оглеждаше Марсела сериозно през завеса от права руса коса.
— Това е втората дъщеря на брат ми — Юлия Флавия — представи я нехайно Домициан. — Отдавна се разведе с майка й, както с онази празноглава уличница Лолия. Ще се грижиш за нея. Ще ти бъде от полза, докато се родят нашите деца. Доста старание хвърлих, сигурно вече са на път.
— Не — промълви Марсела, — не.
Домициан само махна с ръка.
— Брат ми ме чака. Подготви си сватбените дрехи за утре. Ще се видим на вечеря. — Целуна я небрежно по бузата и добави: — Не харесвам името Марсела. Ще го променим.
И излезе. Марсела се взираше след него смаяна; чувстваше се направо вкаменена.
— Домина — обади се почтително бавачката и побутна напред племенницата на Домициан.
Марсела махна с ръка да я отпрати. Вътрешният й глас виеше: „Не, не искам това. Не искам живот, изпълнен с деца и императорски пиршества, и грижи за домакинството. Не е за мен. Не е за историчката Марсела, не е за жената, свалила от трона четирима императори.“
Но край прага й вече се строяваха преторианци — да я закрилят и шпионират, — а любопитни придворни сновяха край колоните в коридора. Стена от хора, които винаги щяха да я ограждат, за да не се почувства никога сама.
„Ще бъда императрица, ако Домициан постигне своето“, помисли си Марсела с неподправен ужас. „И ще съм безсилна да сваля от трона когото и да било.“
Не, невъзможно. Домициан несъмнено щеше се отегчи от нея дълго преди това. Ще поиска развод и всичко ще се подреди постарому. „О, Фортуна, погрижи се да стане така и се кълна, че повече няма да се бъркам в императорските дела.“
— Домина — предпазлив глас прекъсна уплашените й мисли. — Добре дошла в дома на императора. Срещали сме се преди. Няколко пъти. Аз съм Несий.
— Несий?
Едва го чуваше.
— Моят господар Домициан беше така добър да ме назначи за императорски астролог.
Топчестият дребосък й се поклони — млад, но вече оплешивял, навлечен в нова тога с избродирани астрологически символи.
— Казал си му, че ще му стана съпруга, нали? — Ръката на Мрасела се стрелна напред и улови ръкава на астролога. — Е, вземи си думите обратно! Кажи му, че няма да съм добра съпруга, кажи му, че няма да му родя деца…
— Няма да сте добра съпруга — каза Несий. — И няма да му родите деца, но това не ме засяга. Сбогом.
Той си дръпна ръкава, ала пръстите на Марсела се впиха в плата. Виждаше втренчените погледи на робите, усещаше как пръстчетата на малката Юлия я теглят за робата, но не им обърна внимание.
— Какво искаш да кажеш?
— О, защо не отворих виночерпница? — изломоти Несий. Изопна рамене, без да среща очите й. — Не съм в състояние да ви помогна, домина. Съжалявам.
— Поне ми разчети звездите. Или ръката, ако е по-бързо… — „Ти не вярваш на астролози“, подигра й се вътрешният й глас, „нито на шарлатани, които гадаят на длан“. Все пак протегна ръка към Несий. — Казвай какво виждаш и предупреди Домициан, че му е писано да се разведе с мен след месец…
— О, не. — Несий скри ръце зад гърба си. — Вече съм виждал дланта ви. Стига ми толкова. Напивах се цяла седмица и едва не смених занаята. Не, благодаря, домина. Сама си тълкувайте бъдещето.
Марсела впи очи в него.
— Защо тогава каза на Домициан, че съдбата е отредила аз да му бъда императрица? Защо?
— Защото е така — отговори изморено Несий и се обърна към атриума.
— Това е нелепо! — Марсела тръгна след него. Робите се отдръпнаха да й сторят път, шушукайки неприкрито, а малката Юлия затопурка да я настигне. — Казваш на Домициан каквото иска да чуе. Залъгваш го със сладки приказки, за да си запазиш поста. Ти си мним…
— Да, и това ме задоволяваше. — Несий се извърна рязко към нея по средата на покрития със зелени плочки под на атриума. — Казвах на хората каквото искат да чуят — не много благородно, но ми плащаше сметките и спях спокойно. Докато не се натъкнах на окървавената ви ръчичка и сега всичко се сбъдва. Всичко! Имате ли представа какви неудобства ми създавате?
— Тогава разчети отново дланта ми! — изкрещя Марсела. — Промени видяното!