Марсела — изваяна като от мрамор и накичена с украшения, не приличаше никак на себе си. Отблизо Корнелия забеляза, че тежките й гривни прикриват синина върху китката.
— Донесох ти сватбен подарък — продължи Марсела и й подаде свитък, завързан с панделка. — Накарах Несий да ти разтълкува хороскопа. Каза, че бебето ще е момиче и ще имаш още две момичета и две момчета… Несий, разбира се, говори на хората каквото искат да чуят, но според него ти е отредена щастлива съдба.
Корнелия не посегна към свитъка. Марсела го връчи на първия роб, мярнал се пред очите й.
— Защо не ми дойдете на гости в Домус Ауреа? — предложи тя, вирнала брадичка, но Корнелия я гледаше безмълвно. — Домициан не ми… тоест не е редно да излизам сама от двореца.
— Много съм заета — отвърна студено Корнелия.
— И аз — добави Лолия.
— Корнелия… — Марсела протегна ръка. — Моля те, ела ми на гости. Ще си побъбрим за какво ли не. Помниш ли как като малки си отнасяхме тайно сладкиши в леглото и си говорехме за кого ще се омъжим, като пораснем?
Корнелия си представи Пизон, проснат в локва от собствената му кръв върху стъпалата пред храма на Веста. Видя Друсус с нож, забит в хълбока му, повален на колене, но решен да я защити. Усети обсипаната с пръстени ръка на сестра си да улавя нейната.
— Моля те — настоя Марсела. — Липсваш ми.
Корнелия се отдръпна.
— Нима?
Марсела се втренчи в нея.
— Аз ще ти дойда на гости — ухили се невъзмутимо Тулия. — Мина ли настинката на малката Юлия? Имам много добро лекарство за кашлица…
Марсела хвърли отчаян поглед през рамо, докато Тулия я дърпаше настрани, но Корнелия отвърна очи.
— Няма нужда да правим нищо за Марсела — обади се Диана. — Вече си е получила наказанието.
— Наказание? — горчиво се обади Корнелия. — Та тя е почти императрица!
— И е безсилна. — Очите на Диана се устремиха към Домициан и Корнелия също го погледна.
Набито момче, отпиващо вино. Излегнат на ложето, Домициан разговаряше дружелюбно с Друсус. Всички знаеха, че обича войници, понеже е решил да засенчи генералската слава на брат си. Черните му очи обаче бяха непроницаеми зад обаятелната усмивка.
— Напомня ми за колесничарите, които с нокти и зъби си проправят път нагоре от най-мизерните гета — изкоментира Диана. — Очите им светят гладно дори когато стигнат върха и се окичат с палмови клонки и слава. Нищо на този свят не е в състояние да ги засити.
— Преувеличаваш — подсмихна се Лолия. — Домициан е нищо и никакво момче.
Марсела се върна до съпруга си, безучастна и обсипана с бижута, и ръката на Домициан тутакси стисна собственически лакътя й. Той замлъкна по средата на разговора и я целуна — не, погълна я.
— Не допускам животът й да е кой знае какво от сега нататък — заключи Диана. — Менюта, роби, чужди деца… И безкрайна самота.
— Добре — отсече Корнелия и се върна при съпруга си.
Домициан беше станал от съседното ложе и, повлякъл Марсела след себе си, разпитваше дядото на Лолия. Корнелия се сгуши до Друсус и опря лице в рамото му.
Той я погледна.
— Какво има?
— Нищо — отвърна тя. — Обичам те.
— Притесни те сестра ти, нали?
Познаваше я твърде добре.
Корнелия се поколеба.
— Не ревнувам. Не ми се зловиди, че има нов съпруг. За нищо на света не бих предпочела Домициан пред теб.
— Благодаря — кимна сухо Друсус.
— Но аз трябваше да бъда императрица! — избухна Корнелия. — А не малката ми сестра!
— Хмм… ти си императрицата на моето сърце — успокои я Друсус.
— Не е същото!
Друсус избухна в смях, прегърна я и я целуна по слепоочието. Неохотна усмивка трепна по устните на Корнелия и тя го остави да й налее още разредено вино.
След час Домициан стана да си върви внезапно, както беше пристигнал.
— Но ние тъкмо дойдохме — запротестира Марсела.
— Точно така. А сега си тръгваме. Споменах ли на всички? — обърна се той към гостите. — Смених името на жена си. Не харесвам Марсела и от сега нататък ще я наричаме Домиция. Като мен.
— Домиция — повториха всички и заръкопляскаха.
Корнелия забеляза как очите на сестра й започнаха да блуждаят уплашено из помещението и най-после я обзе съжаление. Марсела обаче си тръгна — към двореца и към живота, който някак си бе отвоювала със сплетните си, и Корнелия вече изобщо не я познаваше. Хиляди години деляха тази Марсела от момиченцето, с което дъвчеха сладкиши под завивките и се кикотеха, представяйки си бъдещето. По-добре, че имаше ново име. Марсела — нейната Марсела — все едно беше мъртва.
Слънцето се спускаше към покрива на атриума и гостите на сватбата се изтягаха доволно и безметежно върху ложетата. Лолия беше изчезнала някъде, след като отведе малката Флавия горе да подремне. Дядо й, подпийнал, влюбен в целия свят, бе накривил още по-палаво лавровия венец над ухото си. Танцьори забавляваха гостите, преди да сервират десерта. Корнелия затвори очи и се облегна върху рамото на Друсус, сънена и изпълнена с непомрачено доволство. Нещо изпърха в корема й — възможно ли беше да е бебето?