— Още ли не е готов? — попита го Диана след парада.
Беше издялал много по-бързо бюстовете на Галба, Отон и Вителий.
— Мога да се позабавя с този — отвърна Парис, прокарвайки фини прорези в усмихнатото лице на Веспасиан. — Години, ако трябва. Този император ще управлява дълго.
— От къде знаеш? — Диана седна на ръба на работната маса и размаха крака.
— Изписано е върху лицето му. Има чувство за хумор. Всеки император трябва да притежава чувство за хумор. — След кратък размисъл додаде: — И многобройни легиони.
— Щом казваш.
Усети как я пронизва тъга по дебелия, пиян, жизнерадостен Вителий, който подкрепяше толкова гръмогласно любимия си отбор… Днес обаче едва ли щеше да остане доволен. Анемоите спечелиха седем от осем надпревари, а Сините всеки път финишираха последни. Прочутите им кестеняви жребци бяха изчезнали по време на метежа и сега разполагаха само с кранти. Диана се засмиваше от сърце всеки път щом си ги представи.
След един безкраен час носилката спря и Диана слезе. Колесничарските й медальони просияха на фона на последните слънчеви лъчи. Червените бяха изсекли медальон в чест на победата й на Циркус Максимус — с нейния профил и датата, но тя никога не го носеше. Висеше на почетно място над леглото й, точно до победната палмова клонка.
— Сигурно вече няма да ти е интересно да гледаш състезания — пошегуваха се братовчедките й. Нищо не разбираха. — След като участва лично в тях.
— О, не — отговори им спокойно Диана.
Единствената победа с нейните Четири вятъра й беше достатъчна. Никой не й се присмиваше вече, когато обикаляше в копринена роба конюшните; никой не я поглеждаше накриво, когато Анемоите пъхаха нетърпеливо муцуни в дланите й, сякаш й казват: „Помниш ли как летяхме заедно?“ В спалнята й имаше изсъхнала палмова клонка, умееше да кара колесница и въпреки че Анемоите щяха да се състезават още стотици пъти, никога нямаше да препускат с другиго така, както бяха препускали с нея. Конете бягат така само веднъж в живота си… или два пъти. Тя се усмихна, спомнила си как галопираха по време на метежа. Може би Несий наистина излезе прав — беше участвала в две надпревари.
А сега… какво?
Препаса полите си с пояса и забърза по дългия хълм към имението на Лин. Влезе по навик в конюшнята. Обикновено по това време той вече подготвяше конете за сън, но този път не го откри вътре.
— Лин?
Излезе на двора и заслони очи с длан, вперила поглед към оградата, където той често стоеше и се взираше на запад към Британия. Но сега не го намери и там.
Диана тръгна към къщата, надникна през вратата и го повика отново. Никакъв отговор. Поколеба се за миг, спомнила си келтските закони за гостоприемството, ала все пак влезе. Къщата с колони, макар и твърде просторна и разхвърляна, беше уютна. Черното куче я погледна и пак отпусна муцуна между лапите си.
— Лин?
Двама роби само я изгледаха и продължиха мълчаливо работата си. Диана ги подмина и тръгна към атриума в средата на къщата. Никакви каменни саксии, никакви декоративни колони — само квадрат с трева и вместо обичайното езерце в центъра камък. Тъмен чуждестранен камък, грубо издялан и изгладен отгоре като олтар. От Британия? Някак си беше сигурна, че е оттам.
Видя нещо върху него и го взе. Една от бронзовите гривни на Лин с преплетени листа и усмихнати лица.
— Прекалено ведра е за теб — каза му веднъж Диана, взряна в плетеницата от бронзови овали. Лежаха в плевнята, потта съхнеше по голите им тела, а ръцете им бяха сключени под главите. — Очаквах мечове и черепи.
— Беше на татко — обясни той. — Беше предводител на всички вождове, избран от друидите. Властелин на войната. Властелин на смъртта. Един друид му я даде. — Той докосна усмихнатите, изгладени от времето лица. — Да му напомня, че е и властелин на живота. Подари ми я миналата година, преди да умре.
Гривната беше още топла. Нещо лежеше върху камъка под нея — восъчна плочица, подписана, нотариално удостоверена, съвсем официална.
— Ако нещо се случи с мен — каза й веднъж Лин, — конете ми са твои.
Ала той, живял достатъчно дълго в Рим, разбираше тежестта на правилата, затова беше узаконил думите си. Конете, конюшнята, къщата, робите — всичко й принадлежеше.