— Мислил ли си да избягаш от Рим? — попита го веднъж Диана, докато лежаха в сеното, проследявайки с показалец стария дълбок белег върху гърдите му. — Да се върнеш в Британия?
— Да. — Рамото под ръката й се размърда неспокойно. — Дал съм обаче обет. Император Клавдий ме принуди силом, но ги изрекох.
— Не си ли заслужава да го нарушиш? Вместо да забиеш нож в гърдите си след няколко години?
Той разроши крайчеца на косите й с пръсти — дълги пръсти, мазолести и с тъпи върхове.
— Обетът е единственото, което отличава хората от зверовете.
Диана седна върху ръбатия камък в атриума и завъртя бронзовата гривна. Тежеше в ръцете й и миришеше на него.
— Миришеш на бронз — осведоми го тя първия път, когато се озоваха в сеното. — И на слама.
— А ти миришеш на кон — отсече той и прокара широка длан по голата кожа на извития й гръб.
Изглеждаше смаян, все едно се съмнява, че е истинска. Усмихваше се тъжно, сякаш недоумява как се е озовал в копа сено с момиче, което не е съвсем истинско.
Стана лесно. Блъскаха се заедно в колесници, вдигаха се от паднали колесници, превързваха драскотините си и масажираха схванатите си мускули, пиеха вино, риеха конски тор и спореха как се развъждат коне. По някое време включиха съвсем естествено и любовта.
Черното куче притича в атриума и Диана го почеса зад ушите.
— Ама че година! — възкликна гласно. — Каква година!
Каза същото на Лин миналата седмица. Сеното боцкаше голите й крака, а слънчевите лъчи се процеждаха като сияйни пръсти през процепите в покрива на плевнята.
— Лоша година. — Изглеждаше толкова мрачен, че Диана се приведе и го целуна леко по устните.
— Не съм срещала по-унил човек от теб — каза тя. — Хайде. Трябва да нахраним конете.
Тогава той се засмя — засмя се истински за пръв път, откакто го познаваше, докато измъкваха туниките си от сеното и си помагаха да се облекат.
Обгърна я през кръста и я смъкна от лъчистата тъмнина на плевнята — винаги една и съща — и рамо до рамо тръгнаха да нахранят конете, спорейки кога жребчетата трябва да се впрягат за пръв път в колесница — на три или на четири години.
Този буен смях с пълно гърло… щеше да го запомни най-ярко.
Диана вдигна очи към открития покрив на атриума. Наситен императорски пурпур обагряше небето горе, но на запад — към Британия — личеше ивица оранжева светлина. Представи си го как върви към нея — с широки крачки, изяждащи разстоянията, с меч, провесен край бедрото в бричове. Запита се дали Британия ще му се стори непоносимо променена; почуди се дали се връща да продължи борбата на баща си, или да умре в мир. После се усмихна леко и взе восъчната плочица. Корнелия отново имаше дом и съпруг; Марсела притежаваше власт, макар властта да се беше оказала нож с две остриета. А Диана?
— Аз ще отглеждам най-добрите коне в Рим — каза тя и решението прозвуча съвсем разумно.
Мислеше си понякога, че Лин ще й помага, но сега явно щеше да е сама. И това й се стори правилно.
Стана и наниза бронзовата гривна с усмихнатите лица над лакътя си. Черното куче я последва мълчаливо по коридора към конюшните.
Епилог
81 година след Христа
„За пръв път от години сме в тон“, помисли си Корнелия. Четирите Корнелии, всички облечени отново в еднакви цветове. Като целия град между впрочем, защото император Тит беше мъртъв и всички граждани на Рим носеха черно.
— О, богове! — промълви Корнелия на многолюдното погребение. — Толкова надежди възлагах на Тит.
Жизнерадостен и енергичен, интелигентен и прям — и мъртъв само след две години на трона.
Най-голямата дъщеря на Корнелия се притискаше към нея, несигурна какво става, но диреща утеха. Корнелия опря буза в меката й кестенява коса. Друсус държеше момчетата — по едно във всяка ръка — и те махаха на преторианците, сякаш са на парад.
— Всички възлагаха надежди на Тит — въздъхна Лолия, премести бебето си на другия хълбок и изви врат да вижда по-добре. Малката Флавия стоеше до нея — петнадесетгодишна! Къде отлетя времето? Беше сгодена за братовчеда на новия император и беше много изтъкната личност, но не чак толкова, че да откаже да носи първото от златокосите си полубратчета върху раменете си. Тракс стоеше зад тях както винаги. Съпрузите на Лолия все така идваха и си отиваха — стигна до седем, преди дядо й да почине, и след това заяви, че си дава почивка. Тракс обаче беше постоянно присъствие като въздуха. Римското общество отдавна не се впечатляваше.
— А сега — заключи мрачно Лолия — си имаме Домициан.
Ликуващи възгласи се понесоха като вълни над тълпата. Домициан приближаваше на сив кон в генералска униформа, с венец върху главата. Понаедрял в сравнение с деветнайсетгодишното момче, оженило се за Марсела, ала дълбоките му черни очи изглеждаха все така непроницаеми, когато се усмихна и помаха на вече своите поданици. С всяка изминала година хората шушукаха все повече за порочния му нрав.