— Пизон харесва конните състезания — обнадежди се Диана. — Няма да отменя фестивали, когато стане император, нали?
— Той харесва всичко и няма да отменя нищо. Двоумението ще го съсипе.
Марсела погледна към съпруга на сестра си, който стискаше чаша вино в ръка, заобиколен от неколцина сенатори. Кимаше сериозно. Както винаги. „Луций е ужасен“, помисли си Марсела, „но осем години с Пизон щяха да ме уморят от скука.“
— Безценните ти Червени са в безопасност — добави тя.
— Не се шегувай. Колесничарите ще бездействат през зимата, защото Галба отменя празненства наляво и надясно. Нарича ги „безогледно разточителство.“ — Диана се облакъти на мраморната балюстрада и огледа арената с фантастично резбованата й спина[4] и златните делфини, затворили уста и завити за дългата зима на Галба. — Конете ще изгубят форма.
— Успокой се. Галба ще умре скоро.
Диана я погледна.
— А всички се стъписват от мен!
— Аз се разхождам с пергамент и пера, не с колесничари — весело отвърна Марсела и се пресегна за още грозде. — По-порядъчно занимание.
Диана насочи отново очи към арената. Марсела се обърна да вземе чашата, която робът й поднасяше, и забеляза Лолия и новия й съпруг да си съскат шепнешком, долепили носове.
— … Петниш ме! Жените ми не се показват пред хората, гримирани като курви.
— Последната ти жена беше курва, Виний. Разведе се с нея, защото преспа с половин Галия. Да не мислиш, че слуховете не стигнаха до Рим?
Лолия изглеждаше сияйно и свежо в крещящопурпурна рокля със сребърен подгъв и сребърна перлена огърлица, ала очите й пламтяха, сякаш да сравнят новия й съпруг със земята.
Той й отвърна с яростен поглед.
— Изтрий си лицето или ще те изпратя у дома.
— Ще обсъдя това с дядо.
Тя затърка бузи с гневни, резки движения.
— Добре. Този вулгарен стар освободен роб никога…
— Как го нарече? След като плати дълговете ти и финансира кампанията ти за…
Гласът на Корнелия заглуши съскането.
— Флавия! Внимавай!
Дъщеричката на Лолия се беше отскубнала от скута на майка си и се опитваше да се покатери по парапета на ложата. Корнелия се устреми към нея, но центурионът я изпревари. Свали момиченцето със сигурна ръка и го подаде на Лолия с приятелска усмивка, разведрила строгото му професионално изражение. Лолия се намръщи за последно на съпруга си и прегърна разсеяно Флавия.
— Благодаря, центурионе — Корнелия го докосна признателно по ръката и се нахвърли върху Лолия: — Наблюдавай я, моля те! На три годинки е, знаеш, че се катери по всичко. Ами ако беше паднала?
— Пред очите на галантния ти центурион?
Лолия запримигва кокетно към кестенявия преторианец. Погледът на сенатор Виний пламна отново.
— Очевидно предпочиташ да флиртуваш, отколкото да наглеждаш дъщеря си.
Личеше си, че Корнелия би искала да каже повече — доста повече — но се задоволи да изпепели Лолия с очи и пое царствено към съпруга си. Лолия сви рамене, изгледа презрително Виний, загърби го демонстративно и приближи до Марсела. Малката Флавия се размърда в ръцете й и запротестира, а Лолия й подаде диамантена гривна. Флавия загука доволно и завъртя гривната около пухкавата си китка.
— Дъщеря на майка си — подхвърли Марсела.
— Старият Флацид ей там така я е наплашил, че вече почти не говори. Развеждам се с него при първа възможност.
— Най-краткият ти брак досега — заключи Марсела. — Три седмици! Де да беше и моят толкова мимолетен…
По трибуните се разнесоха дежурни възгласи. Марсела видя как Галба се настанява в императорската ложа. Изглеждаше кисел; безспорно пресмяташе наум колко струва зрелището. Колесниците се появиха, посрещнати отдалеч с по-шумни викове. Трибуните изригнаха в радушна вълна от аплодисменти. Плебеите скачаха на крака и поздравяваха любимите си фракции, а патрициите събираха длани в по-сдържано одобрение. Седем впряга: три за Зелените — дванайсет коня, разлюлели високи зелени пера върху главите си, един за Сините с прочутите им ръждивокафяви жребци, един за Белите и два за Червените.
Сред оглушителните приветствия и суетнята на гостите никой не би трябвало да е обърнал внимание как в ложата на семейство Корнелий се появи един мъж. Ала Марсела бе готова да се закълне, че всички го видяха. Всички до един. По-нисък от Пизон, с лъскави тъмни къдрици и блестящи зъби, в ленена тога с пищна златна бродерия, с гривна на всяка ръка и златна верижка около врата. Спря пред входа на ложата, изчака всички да го погледнат, усмивката му обгърна множеството и го озари, сякаш пред него носеха факла.
— Знам, че закъснях — ведро каза новодошлият, — но ще ми простите, нали?