Марсела забеляза как повечето гости се усмихват неволно. Всички освен сестра й, чиито вежди се сключиха леко.
— Сенатор Отон? — прошепна Лолия. — Какво прави тук?
— Познаваш ли го? — попита Марсела.
— О, навремето, когато с Нерон бяха толкова добри приятели, делихме веднъж-дваж постеля. Познаваш ли го, скъпа? — Лолия се зарея в спомени. — Струва си да го опознаеш, повярвай ми.
Марсела беше чувала, разбира се, за сенатор Маркус Салвий Отон — един от любимците на Нерон, поне докато не изникна дребен проблем. Нерон се влюби в съпругата на Отон, а после я преби до смърт. „Ала срещала ли съм го преди?“ Тясното, будно лице й се струваше някак познато.
Познат или не, зад гърба на сенатор Отон стояха двама преторианци в червено и златно също като Пизоновите.
„Виж ти, виж ти…“, помисли си Марсела. „Значи Пизон има съперник?“ Навярно нейният зет все пак не е толкова сигурен императорски наследник, както предполагаха всички. Съдейки по ненадейно равнодушното лице на Корнелия, тя явно си мислеше същото.
— Скъпа Лолия! — Отон спря пред тях с весело блеснали черни очи. — Откога не сме се виждали! Задомила си се наскоро? Поздравления, сенатор Виний! — подвикна той към другия край на ложата. — Съпругата ви е най-чаровната жена в Рим! А ти, Лолия, се радваш на най-мъдрия държавник в Рим!
Виний се изпъчи поуспокоен. Отон се усмихна ослепително и Марсела забеляза колко много гости го наблюдават и шепнат, прикрили устни с ръце. Пизон изглеждаше слисан.
— Червени! — Диана скочи с гръмогласен вик, когато колесниците на любимата й фракция минаха тържествено по пистата под тях. — Червени!
Развеселеният поглед на Отон се насочи към Диана.
— Тази млада жена очевидно харесва състезанията.
Хората от свитата му се разкикотиха тихо — и той като Нерон се обграждаше с изящни жени и изискани мъже; всичките млади, всичките красиви, всичките забавни. Беше превзел ложата на семейство Корнелий, сякаш е негова.
— Ти значи си чаровната малка Корнелия Кварта, по която линеят половината ми приятели. Наричат те и Диана, нали? Колко уместно…
— Тихо! — смълча го припряно Диана, приведе се над парапета и нададе вик в хор с останалите зрители, когато кърпата падна и двайсет и осем коня препуснаха по пясъка, разширили ноздри и развели пера. Император Галба седеше прегърбен в ложата и преглеждаше сметки, но плебеите — на крака — крещяха, размахваха разноцветни знаменца и стискаха амулетите си, докато колесниците влитаха с главоломна скорост в тесния завой. Дори Марсела призна, че гледката е вълнуваща. Къде другаде ще видиш двайсет и пет хиляди души, полудели като един? „На война може би…“
— Пришпори ги! — изкрещя Диана към първия колесничар на Червените, изостанал четвърти на завоя. — В името на всички богове! Пришпори ги!
— Извинете братовчедка ми, сенатор Отон — Корнелия приближи с протегната ръка и топла, ведра усмивка. Марсела обаче познаваше сестра си и долови безпокойството, с което изгледа преторианските стражи на Отон. — Диана живее за Червените и нищо не може да я вразуми.
— Не я вразумявайте — отвърна Отон. — Тя е странна птица, а аз харесвам странните птици. Виждам, че и вие сте като нея, благородна моя.
Той улови ръката на Корнелия и я притисна свойски, ала тя я отдръпна.
— Домина Статилия, радвам се да ви видя…
Корнелия тръгна към домините, преторите[5] и трибуните, придружаващи Отон, които познаваше до един по име, а Пизон, оттеглил се сконфузено на заден план, сега сподиряше съпругата си и се представяше на всички. Отон се намръщи. Особено след като забеляза преторианците зад гърба на Корнелия, следващи я като покорни слуги.
— Жалко, че Корнелия не може да стане императрица — отрони Марсела по-скоро на себе си, но острото ухо на Отон долови думите.
— Много вярно, драга — поклони се той и огледа изпитателно лицето й. — Корнелия Секунда, нали? Мисля, че се познаваме.
— Не са ни представяли официално, сенаторе — наклони въпросително глава Марсела.
— Да, но си спомням как император Нерон веднъж оцени красотата ви. Не съм изненадан да заключа, че е бил прав.
Диана нададе вик. Сините бяха повели при четвъртата обиколка.
— Ще умра, ако спечелят те! — промълви тя, без да отлепя очи от пясъчната вихрушка. — Ще умра…
Половината трибуни от антуража на Отон се бяха скупчили около нея и крещяха към арената, но ушите на Марсела не пропускаха шума.
— Не искам да обсъждам онази нощ, сенаторе — рече тя най-сетне. — Стореното е сторено.
— Значи сте смела жена. Възхищавам ви се.
Марсела отпи от чашата с вино, без да усеща вкуса му. Често бе виждала бившия император от разстояние — със златен венец върху фалшивите къдрици да маха на възторжените плебеи; да рецитира своя поезия пред почтително смирени придворни; да нашепва в ухото на красива жена, която нямаше нищо общо с нещастната му императрица. През онази топла пролетна нощ на празненството в дома на Лолия тя видя мъж с червендалесто лице и приятни черти… и пламтящи очи, сякаш е трескав.