По устните на британеца трепна усмивка. „Никой не би го взел за римлянин“, помисли си Диана. Косата му беше твърде дълга, металносива и буйна, бронзова огърлица опасваше врата му, носеше бричове вместо туника. Не беше възрастен, въпреки посивялата коса — на трийсет и пет — четирийсет, висок и широкоплещест, със спокойно лице и трапчинка на брадичката.
В този момент Ксеркс слезе при тях, следван от прислужника, и се представи припряно. Вместо да се поклони за поздрав, британецът го улови за китката.
— Аз съм Лин ап Карадок.
— Карадок? — попита Диана. — Чувала съм това име.
— Някои са го чували — отвърна британецът и се заизкачва по хълма, където се редяха конюшните. Крачеше бързо и тя подтичваше, за да не изостане.
Лин ап Карадок изкара четири сиви жребеца и им демонстрира уменията им. Ксеркс понечи да се спазари, но Диана се извърна неспокойно. Сивите препускаха прилично, но им трябваше нещо по-добро, ако искаха да победят свирепите ръждивокафяви жребци на Сините. Трябваше им нещо изключително.
Зад заграждение, разделено на четири с парапети, стояха четири коня. Диана се облегна на оградата.
Единият жребец ухапа съседа си и двамата скочиха към парапета с развети гриви. По-старият жребец в съседното ограждение им изцвили с присвити уши и те се отказаха да мерят сили и запрепускаха край парапета. Профучаха край Диана, сякаш са червена вихрушка — огненочервени като залязващо слънце.
— Чакай — викна Диана на директора.
Докато британецът и Ксеркс приближат до оградата, тя вече се беше шмугнала под нея и крачеше по тревата.
— Този — посочи тя жребеца, изцвилил на другите двама, — е по-стар, нали?
— Баща им е — отговори британецът. — Въдворява ред. Внимавай, не обича непознати!
Жребецът замахна с глава към Диана, но тя отбягна зъбите и улови дългата му муцуна. Огледа го изпитателно. Той прибели очи и зари с копита.
— Твърде е стар за арената — отсече неодобрително Ксеркс.
— Не е. Ще ги уравновесява — тя пусна главата на жребеца и се обърна към високия британец. — Да видим как тичат — нареди със свит стомах и пресъхнала уста.
Британецът вкара огненочервените жребци в конюшнята и тя се зае да му помага да ги впрегне. Той я изгледа втренчено, но тя продължи невъзмутимо да закопчава стремена и юзди и след миг той й подаде безмълвно сбруята на външния бегач. Обяздените коне пристъпваха нетърпеливо, а червените им гриви се спускаха като пламъци по извитите им шии.
Британецът скочи в колесницата и за миг Диана го намрази — би дала всичко на света да стисне юздите в собствените си ръце. Тръгна до колесницата, която подскачаше по неравния път.
— Разбираш от коне — констатира британецът.
— Огнените ти жребци са прекрасни. — Тя заподтичва, за да не изостава зад трополящите колела. — Състезавали ли са се? От големите галски коне ли ги развъждаш?
— От британски колесничарски понита.
— Понита? Много са малки.
— Увеличих размера, щом получих каквото исках. Британските колесничарски понита се отглеждат за битки и надбягванията са нищо за тях — той кимна с професионална гордост и сви по грубата импровизирана писта. — Тези четиримата ще запазят спокойствие дори на последната обиколка.
Той ги строи пред пистата, изопнал уверено рамене. Диана се облегна на парапета и задъвка буза. Конете се втурнаха напред — четири жребеца, политнали като червен облак. Британецът направи четири обиколки, но преди да довърши първата, Диана беше видяла достатъчно. Както и Ксеркс.
— Как взеха завоя!
Старият жребец, извил шия в хамута като бик, принуди другите три да го последват и колесницата свърна плътно по вътрешната дъга на завоя.
Диана скочи върху парапета, когато огненочервените жребци най-после забавиха ход и спряха. Дланите й бяха потни, виеше й се свят, а в корема й пърхаха пеперуди. Лолия открай време й повтаряше, че ще се почувства така, когато най-сетне се влюби. И тя най-сетне се беше влюбила.
Усмихна се широко на британеца, който слезе от колесницата. Усмихна се твърде широко, неспособна да се престори на равнодушна.
— Ще ги вземем! — възкликна с грейнало лице. — Ако не се съгласиш да ги продадеш на Червените, аз ще ги открадна!
Британецът се засмя. Застанала върху най-ниския парапет на оградата, Диана го гледаше право в очите.
— Ще тичат добре за теб — склони британецът.
Директорът драскаше нещо върху плочката си, пресмятайки цифри. Диана се прехвърли през оградата да поздрави огнените жребци. Те дори не бяха се задъхали и извиваха шии, сякаш са галопирали само от единия край на заграждението до другия.