— О, красавците ми! Ще направите Сините на пихтия! — Диана прокара пръсти по топлия копринен врат на външния бегач. — Как се казват?
— Не давам имена на конете — отвърна британецът и прокара загрубяла длан по муцуната на стария кон. — За да не страдам, ако ги изгубя в битка.
— В много битки ли си участвал?
— В достатъчно.
Британецът се обърна към директора на Червените, за да спазарят цената. Диана разпрегна жребците, улови юздите на двамата външни бегачи и тръгна между тях към полето. Вятърът духна поривисто и подплаши левия. За миг Диана изгуби равновесие, ала не изпусна повода. Зацъка тихо с език, докато той се успокои и отново я последва покорно.
— Обикновено не са толкова кротки — констатира британецът иззад нея, повел другите два жребеца. — Възнаграждават непознатите с ритници.
— Конете никога не ме ритат.
Тя се пресегна да изхлузи юздата над извитите уши на жребеца и освободи първо единия, а после и другия с по едно потупване по хълбоците. Британецът пусна своята двойка и, облакътени на оградата, двамата проследиха как огненочервеният квартет се спусна, пръхтейки, по тревата.
— Как ще ги наречеш?
— Лесна работа — отвърна тя, вперила очи в червените им гриви, лумнали като пламъци в лъчите на залязващото слънце. — Ще ги нарека Анемои. На четирите вятъра.
— Скрий ме — помоли Марсела сестра си. — Бягам от Тулия. Развика се, че някой е счупил плочките в атриума[1] и аз се спасих с бягство.
— Винаги си добре дошла тук — целуна я Корнелия по бузата, привидно спокойна както обикновено, ала ръката й, уловила Марсела, беше влажна.
— Надявах се да поклюкарстваме порядъчно — призна Марсела и смъкна воала от косата си. — Да поседнем на спокойствие с кана вино като в добрите стари времена.
„Преди съпрузите и политиката да помрачат картината.“
— Не днес, Марсела — Корнелия хвърли поглед през рамо към пренаселения си атриум, гъмжащ от шумни роби, стражи и зяпачи. — Пизон замина за двореца. Императорът разчита на подкрепата му и той отиде при него веднага щом научи вестта…
— Как легионите в Германия рушат статуите на Галба?
— Шшт!
Корнелия я улови за ръката и с невъзмутимо лице я дръпна към дъното на помещението. Кимна на ковчежника на Галба, нареди на робите да донесат още вино, поздрави топло сенатор, подкупен от Отон с хиляди сестерции да злослови срещу Пизон в Сената…
— Обстановката се нажежи, щом новините стигнаха до войниците — тихо прошепна Корнелия, без да изтрива ведрата си общителна усмивка. — Ако германските легиони не признават Галба за император, преторианците също може да се разбунтуват…
— Е, имат достатъчно поводи. Галба отказва да им плати надниците.
— Защо да ги подкупва? Те са достойни воини на Рим, а не главорези.
— Да, но честта не плаща нито хазартни залози, нито халба вино в кръчмата, нали?
Напоследък Отон се възползваше с пълни шепи от този факт. Или поне така беше чула.
— Само подлеците недоволстват. — Корнелия млъкна да поздрави е въодушевен възглас новата съпруга на много стар враг, усмихна се и продължи напред. — Центурион Денсус ме увери, че неговите мъже са предани… Денсус е центурионът, назначен да ни пази. Истинско съкровище! Де да бяха всички като него…!
Марсела се усмихна.
— Него ли те молеше Лолия да й го преотстъпиш?
— Вече не разговарям с Лолия — изсумтя Корнелия.
— Не й се сърди твърде дълго. Животът е много скучен без Лолия.
Няколко натруфени матрони приближиха и засипаха Корнелия с комплименти. Тя целуваше бузи и разпитваше за децата им. Нито една от жените не поздрави Марсела — съпругът й все пак не беше особено знаменита личност. Най-после сестрите се освободиха от матроните и стигнаха дългия коридор, където бюстовете на Пизоновите предци се взираха в дълга редица покойни Корнелии. Корнелия дръпна Марсела зад строгото лице на бюста на бледнеещата в спомените им майка.
— Днес императорът ще обяви наследника си — прошепна Корнелия, впила пръсти в ръката на сестра си с нескрито вълнение. — Налага се… за да усмири легионите. Ще се успокоят, щом разберат, че след него идва друг — млад, енергичен и щедър…
— Значи Пизон е в двореца да заяви претенциите си?
— Не, разбира се. Той просто е… там. Уравновесен, предан, готов на всичко. Отон, естествено, също е там…
Корнелия загриза лакираните си нокти.
— Престани! — перна я по кокалчетата Марсела. — Подобава ли на императрица да е с нащърбени нокти?
— Не, разбира се.
С очевидно усилие Корнелия си възвърна предишния облик на въплъщение на хладнокръвието — тъмновиолетовата й стола намекваше за императорски пурпур (но не твърде безочливо), огърлица от аметисти и перли на сребърна верижка опасваше врата й, изражението й излъчваше спокойствие.