„Като мен.“ Странна мисъл. Марсела обаче не виждаше с какво ще се промени животът й. Историята винаги продължава напред, независимо кой носи пурпурната тога, а историците са вечните наблюдатели.
Би могла всъщност да измоли от Корнелия пост за Луций тук, в Рим. За да получи най-сетне свой дом и да се отърве от Тулия…
— Позволете ми да ви поднеса поздравления, сенаторе — Отон стисна десницата на Пизон. „Сигурно вече го боли лицето да крепи тази усмивка“, помисли си Марсела. — Извадихте късмет, че императорът ви удостои с честта…
— Късмет? — повтори Пизон с властен, вече императорски, глас.
Марсела се запита дали не си е спомнил деня на състезанията с колесници, когато Отон го засенчи без никакво усилие пред собствените му гости.
— Фортуна облагодетелства достойните, сенаторе. Не глупците.
Звънък смях огласи залата — стотиците гости изгаряха от желание да възнаградят остроумието на императорския наследник. За миг усмивката на Отон замръзна. После той отметна глава и се засмя гръмко като всички останали.
— Добра шега, сенаторе. Надявам се да ви е доставила удоволствие. За в бъдеще няма да ви остава време да подкачате нищожните клети глупци.
Пизон вече се беше обърнал към следващия доброжелател. Отон остана сам. Марсела загърби импулсивно упорития черноок син на губернатора на Иудея и застана до Отон.
— Сенаторе?
Той веднага вдигна очи, все още ослепително усмихнат.
— Корнелия Секунда! Макар да предпочитам Марсела. Както предпочиташ и ти. Сестра ти е обсебила името, нали, а специална жена като теб заслужава свое име.
Думите му прозвучаха нехайно, но Марсела наклони глава на една страна и впери поглед в широкия безлюден кръг, който гостите бяха образували около Отон, кръжейки като рибен пасаж около Пизон.
— Виждам, че всички бързат да възславят изгряващото слънце и обръщат гръб на заника.
— Мислиш, че слънцето ми залязва? — попита Отон, все така широко усмихнат.
— А не залязва ли? — рязко отвърна Марсела. — Ти изгуби. И мнозина тук — включително Пизон — мечтаят да те видят в калта.
— Ще ме поздравиш, предполагам, колко добре го приемам. Лично аз смятам, че се представям великолепно.
— Е, нима имаш избор? — живо полюбопитства Марсела. — Какво ти остава? Да си блъскаш главата в стената и да рониш сълзи? Да подхвърлиш подкуп на жреца, за да обвея Пизон в лоши поличби и суеверните войници да се стълпят отново край теб?
Отон я изгледа стъписано.
— Скъпа Марсела, дори в най-смелите си представи…
— О, остави учтивостта! Просто признай, че изгаряш от желание да извиеш врата на Пизон. Ще ти олекне.
Отон се засмя.
— Понякога и на мен ми се приисква да извия врата на Пизон. Особено когато разказва дългите си, безсмислени смешни историйки…
Марсела се сбогува с усмивка с Отон и се вля в множеството. Дали не беше време да се прибира вкъщи? Гай и Тулия още не бяха научили добрите вести, а тя с радост щеше да ги осведоми лично.
„Освен това за нищо на света не бих пропуснала изражението на онази къдрокоса крава, когато понечи да ми заповяда нещо, а аз й кажа, че първо ще се допитам до сестра си. Бъдещата императрица на Рим.“
[1] Атриум — приемна, парадната част на дома — Б.пр. ↑
Глава четвърта
— Ще ми донесеш ли ечемичена отвара, скъпа?
— Да, цезаре.
Пизон се засмя, втренчил поглед в тавана.
— Не ме наричай така!
— Защо не? — Корнелия го целуна. — Някой ден ще бъдеш император.
Той се засмя отново, придърпа я към себе си и Корнелия усети радостни тръпки да пробягват по гръбнака й. Лъчите на зимното слънце нахлуваха през прозорците на спалнята — бяха си легнали едва преди няколко часа, когато и последният от антуража им — вече имаха антураж! — си тръгна, олюлявайки се, от дома им.
— Обявиха ме за наследник, но това не означава, че ще стана император — напомни й Пизон. — Както дълбокомислено отбеляза сестра ти: „Помисли за всички наследници, които не са облекли пурпурната мантия.“ Всички внуци и племенници на Август… Не бива да се възгордяваме. Да не изкушаваме боговете.
— О, знам, знам… — Корнелия го погали по гърдите. — Ще бъда предпазлива и сдържана пред другите. Ала тук сме само двамата… Не може ли да се порадваме тайничко?
— Може би мъничко — засмя се Пизон, приведе се и я целуна дълго и замечтано.
— Ще закъснееш — промърмори Корнелия между целувките. — Тази сутрин Галба ще те представи пред войската. — Тя, разбира се, нямаше да се яви в преторианските казарми, където не допускаха жени.