— Не го изричай гласно…
Императрица…
Многозначителната усмивка на Марсела я смути. Корнелия никога не успяваше да заблуди по-малката си сестра. Макар един от всеки двама да предполагаше, че Марсела е по-голямата — с половин лакът по-висока и стройна като храмова колона; колона от студен син лед, увенчана с кестенява коса и със спокойно, изваяно лице. „Далеч по-царствена от мен. О, защо не съм взела нейния нос?“
— Отиди да поговориш с Цезоний Фругий, Марсела. Благоразположен е към съпруга ти, май заедно са били трибуни в Дванайсетия легион. Сигурна съм, че можеш да направиш нещо за Луций, за кариерата му…
— Кариерата на Луций си е негова работа — сви рамене Марсела. — На мен ми е по-забавно да те гледам как обработваш залата.
— Не разбирам защо винаги говориш пренебрежително за Луций. Той е изключително приятен човек.
— Не си омъжена за него. Знаеш, че не всички извадихме късмет да се влюбим безумно в мъжете, които татко ни избра. — Очите на Марсела се устремиха над рамото на Корнелия. — Мили боже! Противната Тулия се е запътила право към нас. Скрий ме!
— Винаги правиш така! — обвини я Корнелия. — Дори когато бяхме малки, ме оставяше да поемам ударите… Тулия, колко се радвам да те видя!
— Не споделям радостта ти, Корнелия. Разбрах, че си поканила императора на вечеря, а си пропуснала мен! Своята снаха!
Най-сетне слънцето залезе, бокалите се изпразниха и скоро гостите заизлизаха за последното шествие. Корнелия улови съпруга си за ръка и двамата се сляха с множеството, предвождано от Лолия и сенатор Виний. Пред тях се стрелкаха робите и хвърляха орехи за плодовитост и сребърни монети за благополучие. Корнелия заръкопляска с другите, когато пренесоха Лолия през прага на новия й дом. Младоженката коленичи да запали за пръв път огъня в новото си огнище. Момичетата се заблъскаха с писъци да уловят булчинската факла, а Лолия я хвърли право към Диана. Диана насочи запаления й край към млад трибун, умоляващ я за целувка.
— … Трябва да дойдете с мен — хленчеше Лолия на Марсела, когато Диана и Корнелия приближиха. Последните подпийнали гости се изнизваха от къщата на сенатор Виний, отправяйки завалени благопожелания. — Ще бъде по-скучно от Хадес… Корнелия, следващата седмица Виний ще ме води на вечеря в двореца с твоя кисел Галба. Кажи ми, че ще дойдеш и ще ме поглеждаш намръщено, за да не прекалявам с виното…
— Ще дойда, разбира се — усмихна се Корнелия. — С Пизон вече сме поканени. Мислех да си облека синята…
— Никакво синьо — прекъсна я Диана. — Мразя синьото и всички трябва да сме облечени в еднакъв цвят, когато излизаме на бойното поле.
— Защо? — Марсела срещна очите на сестра си над главата на Диана и двете си размениха обичайните развеселени погледи.
— Защото сме като колесничари — обясни Диана. — Корнелия е от вътрешната страна: бавна, но непоклатима като скала на завоите. После е Марсела, за да обуздава вътрешната двойка. След нея — Лолия, стремителна, ала непокорна. А аз съм от външната страна. По-бърза от всички.
— Защо аз да съм бавната? — удиви се Корнелия и всички се разкикотиха.
Виний се намръщи.
— Най-добре вървете, мили мои — простена Лолия, доловила изражението му. — Клетата аз! Най-лошата част от деня тепърва предстои…
— Не бъди жестока — укори я Корнелия.
— Виний мирише на вкиснато мляко — вметна Марсела. — Едва ли ще трае дълго.
— Почитател ли е на Червените? — осведоми се Диана.
Лолия ги изпрати с въздушна целувка и Корнелия улови ръката на съпруга си. Обърна се в мрака да помаха на сестра си и на братовчедка си и видя как Диана захвърля сватбената факла в канавката.
— Много хубаво тържество. — Пизон вдигна ръка и един роб се втурна да доведе носилката им. — Мъж на възраст ще уравновеси Лолия, сигурен съм.
— Няма да се задържи достатъчно дълго, за да я уравновеси.
Носилката приближи; Корнелия пое протегнатата ръка на съпруга си, качи се и дръпна розовите копринени завеси, които затъмниха бледожълтото сияние на уличните лампи.
— Дядото на Лолия ще я накара да се разведе и да се омъжи за друг, щом сенатор Виний престане да му бъде от полза…
Пизон почука по носилката, тя се залюля върху гърбовете на шестима гали и пое в нощта. Завесите трепнаха и лъч жълта светлина пробяга по орловия му нос и ъгловатата му брадичка. Корнелия се усмихна. Съпругът й се усмихна в отговор и се премести до нея, за да я прегърне. Корнелия усети как носачите долу се размърдват, за да уравновесят тежестта.
— Днес ходих в храма на Юнона — промълви Корнелия, прислонила глава върху рамото на Пизон.