„Но този дом не е мой.“ Вече не. Макар и омъжена, Марсела така и не се сдоби със собствена къща. „Задържам се в Рим по-малко от четири месеца“, сви рамене съпругът й Луций Елий Ламия след сватбата. „Защо да харчим пари за скъпо домакинство? Ще се установим при твоето семейство, докато получа подобаващ пост в града.“ Постът в града обаче някак си не се материализира през четирите години брачен живот и Марсела така и не напусна дома, в който отрасна.
Не че имаше значение — поне докато баща й беше жив. Той беше твърде погълнат да шества с легионите си из Галия, за да се интересува от нея, а Гай беше твърде зает да се опитва да следва примера му, та Марсела се разпореждаше с домакинството, както намери за добре. Нерон обаче се лиши от услугите на баща й и семейството преживя трудни времена — докато Гай, понастоящем пълноправен глава на фамилията, не се ожени за богатата и влиятелна Тулия. А после…
— Марсела трябва да се държи прилично, докато е под нашия покрив — побърза да заяви новата съпруга на Гай с характерния си глас, напомнящ каруца, скрибуцаща по плочник. — Развратниците и нехранимайковците се лепят като мухи по мед на млади жени с отсъстващи съпрузи като нея. А и с оглед на онзи инцидент с император Нерон преди няколко месеца…!
— Тулия! — Гай стрелна с очи сестра си. — Не бива…
— Гай! Твой дълг е да пазиш доброто име на сестра си, а дълг на Марсела е да ти се подчинява!
— Омъжена съм! — възрази Марсела. — Единственият ми дълг е към съпруга ми.
— Който не е тук. Кой друг ще се застъпи за авторитета му, ако не брат ти?
Абсолютно никой. В това се състоеше цялата прелест на дните, когато Луций пътуваше, а баща й водеше битки. Никой не пречеше на Марсела по цели часове да чете и да пише, приведена над писалището си. Месеци наред Марсела успяваше да забрави, че има съпруг и баща… докато не се появи Тулия с хищническите си очички.
— Луций Елий Ламия те е поверил на нас. А докато си в моята къща и се храниш на моята трапеза, ще спазваш моите правила!
— Твоята къща? — изстреля Марсела в отговор. — Тук господар е Гай, не ти.
— А ако съпругът и съпругата споделят едно мнение? — вирна нос Тулия.
— Не съм чувала Гай да говори, откакто се ожени за теб, Тулия. Има ли изобщо мнение?
Ако спореше само с Гай, Марсела знаеше, че ще удържи победа за не повече от десет минути. „Глава на семейство или не, законови права или не, той не е равностоен противник.“ Ала ако Гай беше копринена ръкавица, Тулия определено беше железен юмрук. На всичкото отгоре законите на Рим бяха на тяхна страна. Пари, дълг, традиция — троен остен, принуждаващ Марсела да играе ролята, която те й вменяват.
— Върне ли се Луций от Иудея, ще го принудя да си намери къща — изля гнева си тя пред Корнелия миналата седмица. — Този път ще му натяквам, докато получа каквото искам. Дължи ми го, пустият му скъперник!
— Опитай с мед вместо с оцет, скъпа — посъветва я сестра й. — По-ефективно средство за придумване на съпрузи е, повярвай ми. Ако проявиш поне мъничко загриженост за Луций — да му съдействаш в кариерата, да му родиш едно-две деца…
— Ти искаш бебета, не аз! Аз предпочитам сипаница пред бременност.
Корнелия смени темата. Марсела — също. Подкачаше сестра си за трапчинките, за назидателните речи. За царствения тон, когато я ядосат, но никога за деца.
„Не ставам за майка“, помисли си Марсела, „но съм готова да обещая на Луций бебе, ако ми осигури дом.“
Е, докато съпругът й се завърне, ще трябва да се задоволи с единственото си притежание: писалището — разхвърляно, покрито с пера и мастилници, заобиколено от рафтове със свитъци и бюст на Клио, музата на историята, която чудатият баща на Диана й подари проницателно за деветнайсетия й рожден ден. Кабинетът й беше тесен и прашен, но само неин.
Пропъди укорите на Тулия от съзнанието си, дръпна стола и се протегна за плочица. Под ведрия поглед на празните мраморни очи на Клио Марсела написа ново заглавие: „Сервий Сулпиций Галба, шести император на Рим. Мъж с велико родословие, служил дълго на Империята. С високо чело, признак на интелигентност, с изопнат гръб, признак на дисциплина. Лаещ глас, създаден по-скоро за военни паради, отколкото за официални трапези.“ Неотклонен поглед — добре, Рим обича непоклатими императори. Тесни устни — скъперничество; не толкова добре. Дори да са ексцентрични или луди, императорите непременно трябва да са щедри. Марсела бе дочула слухове, че Галба отказва да плати на преторианците дори полагащите им се премии.