Лицето на Алмечо остана червено, но очите му вече не бяха толкова налудничави.
— Минванаби! Бих понесъл много неща, за да държа този говноядец на мястото му. Но синът ти трябва да моли за прошка, Текума. Ще го накарам да лази по корем през лайна от нийдра и да се гърчи в краката ми за милост.
Текума затвори очи, сякаш го болеше главата. Бунтокапи си беше навлякъл тези неприятности от малоумие, а не поради някакво нарочно желание да унищожи фамилията си. Съсипан от срам и напрежение, той се обърна към Мара, която не бе помръднала, откакто Военачалникът бе започнал да заплашва.
— Мара, не ме интересуват заповедите на Бунтокапи. Прати носилката и предай на съпруга си, че баща му настоява да дойде.
Отвън се спускаше мрак, но слугите не смееха да влязат да запалят лампите. Мара потръпна в сумрака, погледна умолително свекър си в очите и след това кимна на Накоя, обзета сякаш от огромно отчаяние.
— Милорд Текума, господарят Бунтокапи даде нареждания и за такава ситуация — каза старицата.
Сърцето на Текума се сви.
— Какви нареждания?
Накоя отговори, без да преиграва.
— Лорд Акома каза, ако дойдете да го търсите, да ви пратим да пикаете в реката. Но надолу по течението от земите ни, за да не тровите рибата.
Настъпи пълна тишина. На лицето на Текума се изписа шок, смайване и гняв. След това се разнесе гръмовният смях на Военачалника.
— Да не трови рибата! Ха! Това ми хареса. — Алмечо погледна сурово лорд Анасати. — Текума, синът ти те обиди лично. Мисля, че ще получа удовлетворение за обидата. Има само едно възможно изкупление за Бунтокапи.
Текума кимна сковано, благодарен, че сумракът скрива тъгата му. С това, че бе обидил баща си публично, Бунтокапи се бе лишил завинаги от честта.
Бунто трябваше да изкупи срама, като сам отнеме живота си, или Текума щеше да се отрече от него и да унищожи цялото му семейство, заедно със служителите. Политическата борба между Анасати и Акома беше приключила със смъртта на лорд Сезу, но сега можеше да прерасне в тотална кръвна вражда, като тази между Минванаби и Акома. За да отдели честта на бащата от нарушенията на честта, Текума трябваше да убие не само Бунто, но и внука си, когото още не бе видял.
Алмечо осъзнаваше дилемата на Текума и заговори тихо в бързо спускащия се мрак.
— При всички случаи ще загубиш сина си. По-добре да избере достойния път и да умре от собствената си ръка. Ако го направи, ще опростя обидите и няма да търся отмъщение срещу внука ти. Не искам да поставям съюза ни на повече изпитания, Текума.
Нямаше какво повече да се каже. Военачалникът обърна гръб на Мара, Накоя и лорд Анасати и махна на почетната си стража. Шестимата облечени в бяло воини се строиха и изпроводиха господаря си от трапезарията.
Стъписаният Текума седеше неподвижно и гледаше невиждащо полуизяденото си ястие. Чумака пое инициативата и нареди да подготвят воините за поход. Робите отидоха за носилката на Анасати и фенерите на двора започнаха да хвърлят светлина през стените.
Най-накрая Текума се раздвижи. Стисна зъби и погледна Мара.
— Отивам в Сулан-Ку, снахо. Дано боговете дарят Бунтокапи с кураж, равен на глупостта му, заради бъдещето на внука, който още не съм видял.
И тръгна с болезнена гордост. Веселието на Мара се смени с дълбок страх, докато свекър й изчезваше по сенчестия коридор. Беше заложила хитър капан и сега той щракваше по волята на боговете. Потръпна и нареди на слугите да донесат светлина; мислеше за полупияния Бунто, който по това време вероятно тръгваше към игралните домове с Теани.
На светло лицето на Накоя изглеждаше още по-старо.
— Играеш Играта на Съвета с високи залози, господарке. — Този път не я сгълча за поемането на рискове, защото Бунто не беше любимец на никого от прислугата. Дойката беше достатъчно цуранка, за да се зарадва на страданието на врага, въпреки че това можеше да й донесе унищожение.
Мара не изпитваше триумф. Напротив, трепереше от продължителните манипулации и се подпря на Папевайо, за да стане.
— Слугите да разчистят — каза тя, сякаш церемониалните ястия бяха обикновена вечеря. След това, обхваната от някакъв първичен инстинкт, изтича към спалнята на Аяки, за да се увери, че детето е в безопасност. Седна в сумрака до бебето и видя в лицето му чертите на баща му. Въпреки всички поводи за омраза, които имаше към Бунтокапи, не можеше да не изпита дълбока тъга.