В този момент Мара чу стъпките зад себе си.
Не се обърна. Папевайо стоеше на пост на входа, така че това не можеше да е убиец. Жреците на Чочокан не идваха непоканени, градинарят не работеше, когато някой от господарите беше вътре, а всеки друг щеше да си навлече смъртна присъда. Единственият, който можеше да върви невъзмутимо по пътеката, бе лорд Акома. Фактът, че се бе върнал от Сулан-Ку без фанфари, говореше за едно: явно бе видял баща си и знаеше каква обида е нанесъл на Военачалника и на родната си фамилия.
Мара тикна последното парче джомач в лакомата уста на Аяки. Ръцете й трепереха и затова нарочно ги обърса бавно, докато Бунтокапи се приближаваше.
Мъжът й спря на ръба на езерцето и няколко камъчета паднаха във водата. В езерцето се разбягаха вълнички, птиците в клоните млъкнаха.
— Жено, ти си като змията пуск от джунглата, която има красива окраска и се слива с цветята. Но атаката й е бърза и смъртоносна.
Мара се надигна бавно, обърна се също така бавно и вдигна поглед от почервенелите си от сок пръсти към лицето на Бунто.
Беше дошъл пеш и явно беше бързал — едрото му тяло беше потно и покрито с прах. Носеше проста дневна роба, най-вероятно същата, с която баща му го бе изкарал от леглото. Прахолякът от пътя скриваше петната от вино върху бродерията на единия ръкав. Мара погледна възлите на колажа, износената кожа на ножницата и мускулестия врат, който се подаваше от отвора на яката. Видя следите от любовните ласки на Теани по ключицата му и присвитите устни. Накрая го погледна в очите и откри смес от потиснат гняв, детинско объркване и копнеж.
Поклони се, без да осъзнава, че в очите на съпруга си е красива — и по някакъв странен начин недосегаема. Единствените думи, за които се сещаше, бяха нелепи, така че не каза нищо.
Бунтокапи я гледаше с болезнено напрежение.
— И твоята отрова спира сърцето, също като тази на змията. Играеш Играта на Съвета с майсторска прецизност. Откъде знаеше кое лице ще нося? На Анасати, чиято кръв е моя, или на Акома, чиято чест се заклех да браня?
Мара се отпусна, но гласът й потрепери.
— Честта на Акома е от древни времена. Никой Акома не е живял посрамен.
Бунтокапи пристъпи напред, извиси се над крехката си съпруга и хвана китките й.
— Мога да променя това, горда жено. Мога да разпилея честта на дедите ти като прах по вятъра само с един удар.
Мара беше принудена да гледа в гневните очи и да изпитва силата на мъжа, когото не обичаше, и й трябваше цялата й воля, за да не трепне. Измина една тежка, напрегната минута.
След това бръмченето на насекомите в цветята накара Аяки да се засмее. Бунтокапи погледна надолу, видя синините от стискането по ръцете на Мара, примигна засрамено, пусна я и жизнената му сила сякаш се изпари. Но след миг той се изпъчи и я изгледа с поглед, какъвто не бе виждала досега.
— Може би не бях прав в деня на сватбата ни — каза Бунтокапи. — Може би съм наистина толкова глупав, колкото смятахте с баща ми и братята ми. Но заради благополучието на сина ми ще умра храбро, като Акома.
Мара наведе глава. Трябваше да се пребори с напиращите сълзи. За един кратък миг зърна какъв човек би могъл да стане съпругът й, ако бе отгледан с любов и внимание като по-големите си братя. Лорд Анасати беше загърбил потенциала на третия си син, а тя бе манипулирала слабостите му, за да не постигне онова, към което се стремеше. Сърцето й се късаше. Вместо триумф изпитваше тъга. Краткият потенциал за величие на Бунтокапи бе проблеснал като слънчев лъч през облаците и сега щеше да бъде погубен завинаги.
Този момент трая само секунда. Бунто я хвана за ръката и я дръпна грубо.
— Ела, жено. Вземи и сина ни. Преди слънцето да залезе, и двамата ще видите как умира един истински лорд на Акома.
Мара опита да възрази:
— Не детето! Милорд, той е твърде малък, за да разбере.
— Млъкни! — Бунтокапи я блъсна и Аяки се стресна и заплака. — Умирам за честта на сина си. Редно е той да го запомни. И ти. — Направи пауза и изви злобно устни. — За да разбереш какво направи. Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред.
Бунтокапи тръгна, а Мара вдигна Аяки. Потисна желанието да заплаче. Беше решила, че разбира залозите на позицията си, когато оплакваше баща си и брат си. Но сега Бунтокапи й бе показал колко е невежа. Почувства се унизена и мръсна. Но трябваше да се подчини на заповедта. Все някак щеше да събере твърдост и да преглътне горчивите плодове на победата си. Защото Минванаби продължаваха да кроят планове да я унищожат, много по-коварни от нейната хитрост, която бе довела до сгромолясването на Бунтокапи.