Войниците на Акома бяха строени, перата на офицерите се поклащаха от слабия привечерен ветрец.
В карето стояха Кейоке, Папевайо и един воин от Анасати, който трябваше да е свидетел. Между тях стоеше Бунтокапи с червена ритуална роба и зелен пояс на Акома. Държеше червен меч, остър като бръснач.
Мара беше встрани, на едно възвишение, откъдето виждаше всичко като на длан. Премести Аяки в другата си ръка. Искаше й се церемонията да е свършила.
Детето дърпаше косата и дрехата й и надаваше радостни възклицания към ярките доспехи на воините.
Като всичко в Цурануани, дори смъртта имаше церемониален елемент. Бунтокапи стоеше в центъра на карето и стискаше меча, а Кейоке изреждаше славните му дела като лорд на Акома. Списъкът не беше дълъг: една битка и десетина победи в двубой. Мара преглътна сухо, като осъзна колко млад е съпругът й всъщност. Беше забравила, че Бунто е на двайсет, само с две години по-голям от нея.
Той стоеше неподвижно и не излъчваше слабост, а в очите му си личеше отчаяната решителност, нужна, за да се преодолее подобен момент. Мара преглътна отново и свали внимателно пръстчетата на Аяки от ухото си. Той изписка игриво и посегна пак.
— Шшшт — скара му се тя.
Кейоке привърши речта си и се поклони дълбоко.
— Отиди си с чест, лорд Акома. Нека всички запомнят името ти без срам.
Воините свалиха едновременно шлемовете си. Вятърът разроши мокрите им от пот коси. Безизразните им очи гледаха как Бунтокапи вдига меча над главата си.
Мара пак преглътна и очите й се напълниха със солени сълзи. Опита да мисли за Лано, проснат окървавен под копитата на варварските коне, но гледката на Бунтокапи, вдигнал меч в последен поздрав към боговете на живота, беше твърде истинска. С изключение на грубостта в леглото и сприхавия си нрав той не беше лош съпруг. Ако Мара бе използвала подобна манипулация да го развие, а не да го унищожи… Не, не можеше да има съжаление. Призова дисциплината, на която се бе научила в храма на Лашима, и прогони тези мисли от главата си. Загледа безизразно как Бунтокапи обръща меча и насочва върха към корема си.
Не каза прощални думи. Но в очите му се четеше мрачна ирония, възхищение и триумф, защото знаеше, че Мара ще трябва да живее с този спомен до края на дните си.
„Преди слънцето да залезе, ще видите как умира един истински лорд на Акома“. Мара стисна инстинктивно Аяки, щом Бунтокапи сведе глава. Грубите ръце, непохватни да докосват съпруга, но годни за борба и война, стиснаха червената кожена дръжка на меча. Залязващото слънце освети потта по китките му. Кокалчетата побеляха. Бунтокапи направи няколко бързи крачки и скочи по лице. Дръжката се удари в земята и острието прониза тялото. Ръцете и предпазителят се удариха в гърдите му и Бунто се сгърчи и заръмжа в агония.
Но не извика. Докато животът му изтичаше, от устните му се откъсна само въздишка. Спазмите на мускулите се забавиха и почти спряха и той обърна глава. Оцапаните с кръв и прах устни пророниха дума, която никой не чу, а очите му се втренчиха в жена му и детето му на хълмчето.
Аяки запищя. Мара отпусна ръцете си, които го бяха стиснали твърде силно, и усети, че е спряла да диша. Пое си болезнено дъх. Вече можеше да затвори очи. Но образът на проснатия й на земята съпруг беше жигосан от вътрешната страна на клепачите й. Не чу как Кейоке провъзгласява, че лордът е умрял с чест. Вместо това в ушите й бумтяха думите на Бунтокапи. „Щом ще се месиш в Играта на Съвета, жено, трябва да помниш, че пионките, които манипулираш, са от плът и кръв. Запомни го добре, ако ще продължаваш занапред“.
Не забеляза как мъжете нахлупиха шлемовете си и се поклониха на загиналия. Сякаш времето бе застинало, докато Накоя не я подхвана за лакътя и не я поведе към имението. За щастие старата дойка не говореше — но пък за сметка на това Аяки пищеше.
Мара сложи траурни дрехи, но не се оттегли в покоите си, както настояваше Накоя, а в стария кабинет на баща си. Оттам изгледа полета на шатрите по залез-слънце. Но червеното на залеза само й напомняше за робата на Бунто и окървавения меч, който бе отнел живота му.
Щом падна сумрак, робите запалиха стъклените лампи и затвориха стените. Мара огледа едновремешното сърце на финансовата империя на баща си. Помещението бе променено. Писалището беше заринато с документи за залаганията на Бунтокапи. Повечето щяха да са дългове, ако съдеше по тъжното изражение на Джикан през последните седмици. На стените имаше нови картини, предпочитани от загиналия лорд, за разлика от ловните сцени на прадядо й. На новите имаше борба и битки, една беше на жена с червеникава коса.