Мара се намръщи. Беше възнамерявала да върне старата украса от времето на баща й и Лано. Но сега, след самоубийството на Бунтокапи, реши друго. Детството й беше свършило. Ако искаше името на Акома да оцелее, трябваше да се промени, защото в Играта на Съвета просперираха силните, а слабите пропадаха в забвение.
На вратата се чу настойчиво чукане.
— Влез — каза Мара.
Джикан се вмъкна в кабинета. За първи път от седмици не носеше документи и списъци. Поклони се притеснено, челото му докосна пода в краката на лейди Акома.
— Хадонра, изправи се — нареди Мара. — Въобще не съм разочарована от това как изпълняваше задълженията си към покойния ми съпруг.
Но Джикан се смъкна още по-ниско, почти легна на плочките на пода.
— Господарке, моля за прошка.
— За какво? Джикан, стани и кажи какво е станало.
Хадонрата вдигна глава, но остана на колене. Опитваше да е сдържан, но излъчваше истинско разкаяние.
— Господарке, донесох срам на Акома. Колкото и да опитвам, не мога… — Преглътна мъчително. — Лейди, прости ми, но не изпитвам мъка от смъртта на великия лорд. Той загина с храброст и чест и заслужава траур. Но, честно, аз изпитвам единствено облекчение.
Мара сведе очи. Какво можеше да му каже? Тъжно призна пред себе си, че и тя не изпитва истинска мъка за Бунтокапи. Шокът от реалността и залозите на манипулациите й я бяха потресли и объркали. Да, съвестта я гризеше, но тя нямаше нищо общо с дълбоката лоялност, която изпитваше хадонрата. Замисли се нормална ли е все пак.
Хадонрата се размърда и Мара разбра, че трябва да го утеши с някакви думи, дори да не вярва в тях.
— Джикан, всички знаем, че съпругът ми ти създаваше сериозни неприятности. Той не оценяваше таланта ти и не се вслушваше в съветите ти. Ти му служеше с абсолютна лоялност, докато той беше жив. Сега, след като не е жив, трябва да носиш червените ленти на траура. Направи го, защото традициите трябва да се спазват, но слушай сърцето си. Ако не можеш да тъжиш, поне почитай паметта на Бунтокапи.
Джикан се поклони пак и като че ли се поуспокои. Някоя по-сурова господарка можеше да го накара да си отнеме живота. С времето бе започнал да цени Мара, която интерпретираше културните норми по-свободно. Дори най-големите й противници би трябвало да се възхитят на дръзката маневра, с която бе премахнала заплахата от Анасати.
Хадонрата си тръгна и Мара остана сама. Нейните чувства бяха доста по-противоречиви от тези на служителя й. Гледаше как лампите догарят и по някое време задряма. Сънуваше Ланокота в червено и баща си, пронизан от варварски оръжия.
Понякога тялото му се променяше в това на Бунтокапи, а друг път Лано лежеше в прахта и Кейоке обявяваше, че е загинал с чест. От време на време сънуваше, че писъците на Аяки продължават безкрайно. Призори се събуди потна и студена.
Остана да лежи неподвижно и анализираше единствения важен факт. Жал й беше за Бунтокапи, но не съжаляваше за избора си. Службата в храма на Лашима би могла да предпази чистия й детски дух, но след като бе вкусила властта и тръпката от Играта на Съвета, знаеше, че никога няма да се откаже от тях.
Ветрецът раздвижи храстите и смеси сладникавия им аромат с миризмата на мастило и пергамент. Мара лежеше на възглавниците с притворени очи. Трябваше да отдаде последна почит на съпруга си, защото се бе държал наистина достойно. Баща му беше пропилял потенциала на сина си, а тя бе използвала недостатъците му за лична изгода. Това не можеше да се промени. Но бъдещето беше като празен пергамент. Мара бе сигурна, че Аяки ще израсне различно и че силата и куражът му няма да прераснат в твърдоглавие. Преди се бе заклела да изкорени всички черти на Бунто и да засили тези на Акома. Сега знаеше, че Аяки е наследил от баща си неща, които ще е глупаво да пропилее. С любов, грижа и възможност да развива талантите на детето, тя щеше да отгледа син на Акома, с който дори Анасати щеше да се гордее.
В това поне можеше да се закълне.