До натамито беше изкопана дупка, влажната пръст бе натрупана отстрани. Мара сложи възглавницата с меча на баща си и робата на брат си в нея, след това започна да я запълва с ръце.
Щом свърши, я обзе внезапното желание да се разсмее. Усети странно замайване и се притесни. Въпреки че точно тук бе подходящото място, сдържаната болка и сълзи не искаха да излязат.
Пое си дъх и потисна смеха. Пред очите й пробягаха картини и тя усети гореща вълна през гърдите, гърлото и бузите си. Въпреки странните й чувства церемонията трябваше да продължи.
До езерцето имаше малка стъкленица, димящ мангал, кинжал и чиста бяла роба. Мара вдигна стъкленицата и махна запушалката. Изсипа ароматното масло във водата и капките мигновено отразиха светлината по повърхността.
— Почивай, татко — тихо каза тя. — Почивай, братко. Приберете се в нашата земя и почивайте с предците.
Остави стъкленицата и рязко разпра робата си. Въпреки жегата по малките й гърди пробяга тръпка, когато ветрецът погали влажната кожа. Тя дръпна пак и разпра робата още повече, както повеляваха традициите. Едновременно с това изпищя неуверено, не повече от изхленчване. Обичаите изискваха да покаже мъката от загубата пред предците си.
Отново дръпна робата и я отпра от лявото рамо до кръста. Следващият й вик съдържаше повече гняв от загубата, отколкото мъка. Посегна с лявата ръка и отпра робата от дясното рамо. Този път писъкът й беше с цяло гърло — болката се надигна някъде от дъното на корема й.
Традициите, чийто произход се губеше във времето, най-сетне задействаха реакция. Мъката, която бе сдържала, се надигна от слабините й, мина през корема, през гърдите и излезе от устата като писък. Над градината се разнесе вик като на ранено животно — вик на гняв, отвращение, скръб и болка.
Заслепена от сълзите, Мара бръкна в мангала, без да обръща внимание на парещите въглени, загреба пепел и я размаза по гърдите и корема си. Това символизираше, че сърцето й е станало на пепел. Тялото й се разтресе от ридание, докато умът се освобождаваше от ужаса от убийството на баща й, брат й и стотици верни воини. Лявата й ръка загреба шепа от пръстта до натамито и тя я размаза по косата си и се удари по главата с юмрук. Беше едно със земята на Акома и щеше да се върне в нея, както и духовете на загиналите.
Удари се с юмрук по бедрото и занарежда траурните думи, почти неразличими от хлипането. Залюля се напред-назад и изпищя отчаяно.
След това хвана металния кинжал, безценна семейна реликва, която от векове се ползваше само за тези церемонии. Извади острието от калъфа и поряза лявата си ръка. Острата болка беше като контрапункт на неприятното стягане в гърдите й.
Протегна ръка над езерцето и остави няколко капки кръв да се смесят с водата, както повеляваше традицията. Отново, дръпна робата си, доразпра я и остана само по набедрена превръзка. Захвърли парцалите с приглушен вик. Дръпна косата си, за да заглуши мъката с болка, и изрече древните думи, с които призоваваше предците да засвидетелстват загубата й. След това легна върху заринатата дупка и положи глава на семейното натами.
Мъката й потече като водата от езерцето, отнасяйки кръвта и сълзите към реката и оттам — в далечното море. Траурът щеше да облекчи болката й. Церемонията щеше да я пречисти, но сега беше моментът, когато сълзите не носеха срам. Мара се гмурна в мъката, която се изливаше от дъното на душата й вълна след вълна.
Долови някакъв звук, шумолене на листа, сякаш нещо мърдаше в клоните над нея, но погълната от мъка, не му обърна внимание.
Тъмна фигура скочи до нея и здрави пръсти я сграбчиха за косата и дръпнаха главата й назад.
Обзета от ужас, Мара се задърпа. Успя да види, че я държи облечен в черно мъж. Силен удар в лицето я замая. Мъжът пусна косата й и преметна през гърлото й здрав шнур. Мара го сграбчи инстинктивно. Пръстите й се оплетоха в примката, която щеше да я убие за секунди. Мъжът дръпна по-силно, но дланта й попречи на възела в средата да премаже трахеята й.
Въпреки това Мара почти не можеше да диша. Опитът й да извика за помощ беше заглушен. Опита да се претърколи, но нападателят задържа здраво гаротата и й попречи. Боен ритник, научен от брат й, й донесе полусмях, полуизръмжаване. Въпреки уменията си Мара не беше равностойна на убиеца.
Шнурът се затегна, вряза се болезнено в дланта и в гърлото й. Мара се бореше за въздух, но дробовете й вече горяха. Усети, че мъжът я повдига, и се замята като риба на въдица. Единствено ръката й в примката предпазваше врата й от счупване. Ушите й запи щяха от нахлулата в главата кръв. Тя замахна безпомощно с другата си ръка. Пръстите й се заплетоха в плат. Дръпна се, но бе твърде слаба, за да помръдне мъжа. Чуваше тежкото му като прибой дишане, докато я вдигаше от земята. След това, победен от липсата на въздух, духът й потъна в мрака.