11.
Подновяване
Мара слушаше водата.
Поточето излизаше от езерцето в градинката на Акома и ромолеше по каменистото дъно. Вятърът люлееше клоните с шумолене, което подхождаше на физиономията на Аяки. Детето гледаше нацупено как майка му вдига урната с праха на баща му. Беше твърде малко, за да осмисли траурната церемония; знаеше само, че вятърът е студен, а майка му не го гушка.
Мара не изпитваше нито тъга, нито съжаление, докато изсипваше праха на Бунтокапи в дупка под натамито на Акома. Съпругът й беше мъртъв, а лорд Анасати жалеше син, макар и да беше само трети и всъщност необичан. Горчилката на Текума беше двойна, защото не можеше да отмъсти за сина си. Мара беше майка на единствения внук на Анасати и съответно бе неприкосновена. Но не изпитваше чувство на победа. Силен порив на вятъра разтвори робата й и Мара потръпна. Не можеше да си позволи да изпитва повече съжаление. Станалото беше необходимо и оставаше в миналото. Ако мислеше иначе, щеше да се тормози от нещо по-лошо от гневната сянка на съпруга си. Дори най-леките колебания можеха да навредят на бъдещите й решения. А това със сигурност щеше да доведе до унищожението на Акома, защото Играта на Съвета продължаваше. Съжалението трябваше да бъде прогонено въпреки моментната жал — а несигурността трябваше да остане заровена дълбоко.
Мара изпълняваше траурния ритуал за втори път в рамките на две години. Само че сега, вместо болка, дълбоко в себе си усещаше тъга. Сезу я беше научил, че смъртта е част от политиката, но сега тя разбираше, че това са просто начини да се оправдаят убийствата. Осъзнаването я караше да изпитва безпокойство.
Опита се да се успокои с безмълвна молитва, отправена към сянката на съпруга й. „Бунтокапи, ти умря с достойнство и дано това ти донесе поне някакъв покой. За момент, макар и кратък, ти бе достоен лорд на Акома. Затова те почитам. Дано пътешествието около Колелото ти донесе повече късмет в следващия живот“.
Раздра робата си, сряза ръката си и размаза прах по гърдите си. Аяки се размърда до нея и захвърли мънистата на Накоя, с които си играеше. Мара скъса и дрешката на бебето и размаза малко пепел на гърдичките му. Момчето ги погледна и се намръщи. Беше корав като баща си и не се разплака, когато тя го ощипа. Само издаде долната си устна и се намръщи войнствено. Мара бодна ръката му с ножа, за да завърши ритуала, и си спечели гневен писък. Дръпна дланта му над езерцето и остави кръвта да се смеси заедно с нейната с водата.
След това сълзите дойдоха лесно. Беше сама, далеч от непрекъснато кръжащите около нея слуги и съветници. Отдаде се на най-големия си страх: че не е дорасла за следващото ниво на Играта на Съвета. Униженията и болката, които бе изстрадала от ръцете на Бунтокапи, колебанията и страхът, докато планираше падението му, всяка опасност след смъртта на брат й и баща й — всичко това можеше да се разлети на вятъра при най-малката политическа грешка. Минванаби не забравяха и за миг омразата си към Акома. Понякога Мара се чувстваше безнадеждно безпомощна.
Реши да потърси успокоение с практични действия и облече Аяки с малката церемониална роба, приготвена за него. След това сложи собствената си бяла роба, успокои детето и го понесе към входа на градината.
Глъчката я предупреди, че посетителите са пристигнали. На двора тракаха доспехи, вятърът носеше възбудени гласове. Мара стисна Аяки по-силно и той изпищя недоволно. Тя пристъпи напрегнато покрай високия плет и почти се сблъска с въоръжения Кейоке. Старият командир бе застанал точно на входа и ако се съдеше по разкопчаните катарами, бе надянал церемониалната си броня набързо. Явно посетителите бяха важни.
— Анасати? — попита тя тихо.
Кейоке кимна рязко.
— Папевайо и Накоя те чакат, лейди. А Люджан приготвя две роти в казармите.
Мара се намръщи. Кейоке едва ли щеше да прибегне до такива приготовления, ако Текума бе дошъл с мирни намерения. Страхът й се оправда, защото командирът вдигна палец и се почеса показно по брадичката.
Мара си пое дълбоко дъх и мръдна глава, за да избегне игривото юмруче на Аяки.
— Лашима да възнагради проницателността ти, Кейоке.
Дворът беше пълен с придворни, слуги и воини, прашни от пътя и облечени в практични доспехи, а не в украсените брони за официална визита. Лорд Анасати седеше търпеливо на носилката си, облечен в съчетание от цветовете на дома си и траур.
Съветникът му, Чумака, седеше до него.
При появата на Мара настъпи тишина. Накоя и Папевайо застанаха на една крачка зад нея. Войниците на Анасати застанаха мирно. Лейди Акома се поклони съвсем леко, колкото да не обиди човек с ранга на Текума.