2.
Оценка
Усети на лицето си нещо мокро.
Докато сетивата й се връщаха, осъзна, че Папевайо е прихванал главата й с ръка и мокри лицето й с влажен парцал. Отвори уста да заговори, но гърлото й беше стегнато. Закашля се и преглътна, примигна и опита да подреди мислите си. Вратът и гърлото я боляха ужасно, а небето над нея изглеждаше невероятно красиво. Синьо-зелените му дълбини сякаш чезнеха в безкрая. Помръдна дясната си ръка и болката в дланта върна спомена.
— Убиецът? — попита едва чуто.
Папевайо кимна към проснатия до блещукащото езерце труп.
— Мъртъв е.
Мара превъзмогна болката и се обърна да погледне. Убиецът лежеше на една страна, пръстите на окървавената му ръка докосваха водата. Беше дребен, тънък като тръстика, почти нежен, облечен в проста черна роба и панталони до прасците. Качулката му беше паднала и откриваше гладко, почти момчешко лице със синя татуировка на лявата буза, шест концентрични кръга, изобразяващи стилизирано цвете хамой. Двете му ръце бяха оцветени в червено до китките. Мара потръпна при мисълта за насилието, моето й бяха причинили тези ръце.
Папевайо й помогна да стане, захвърли парцала от разкъсаната дреха и й подаде робата, която беше предназначена за края на церемонията. Мара се загърна, без да обръща внимание на петната, които разранените й ръце оставяха по деликатно бродираната материя. Кимна и Папевайо я изведе от градината.
Познатата пътека вече не й носеше успокоение. Жестоката захапка на шнура я принуждаваше да признае, че враговете й могат да я достигнат дори в средата на именията на Акома. Сигурността от детството си бе отишла завинаги. Тъмните плетове, ограждащи градината, изглеждаха като убежище за убийци, от сянката под широките дървета уло лъхаше студ. Мара разтри натъртената си и окървавена дясна длан и потисна паниката си. Въпреки че беше ужасена като птица тиза от сянката на златен килуинг, пристъпи през церемониалната врата с частица от достойнството, очаквано от Господарката на велик дом.
Накоя и Кейоке я очакваха заедно с главния градинар и двама помощници. Единственият, който проговори, бе Кейоке.
— Какво?
— Както предполагаше — отвърна Папевайо мрачно. — Убиец. Гилдията на хамоите.
Накоя протегна ръце и прегърна Мара, жест, който успокояваше болките и страха й още от дете, но за първи път момичето не усети утеха.
— Хамои ли, Кейоке? — попита тя с още хриптящ от задушаването глас.
— Червените ръце от Братството на цветята, господарке. Наемни убийци без клан. Фанатици, които вярват, че да убиеш или да умреш, е единствената молитва, която бог Туракаму приема. Когато приемат поръчка, се заклеват да убият жертвата или да умрат. — Спря за миг, а градинарят направи инстинктивен жест за защита от зли сили. Хората се бояха от Червения бог. Кейоке продължи цинично: — Разбира се, братството предлага уникалните си способности на могъщите само ако платят солидна цена. — Намръщи се и добави: — А хамоите нямат претенции към душите, които ще отправят молитва към Туракаму.
— Защо не съм чувала това досега?
— Те не са част от нормалната вяра в Туракаму, господарке.
Не е от нещата, за които бащите разказват на децата си, които не са наследници. — Гласът на Накоя беше леко обвиняващ.
Вече беше твърде късно за обвинения обаче.
— Започвам да разбирам защо казахте, че има неотложни неща за обсъждане — каза Мара. Очакваше, че ще я отведат вътре, и се обърна към покоите си, но старата жена я спря. Мара я изгледа с недоумение.
А в следващия миг Папевайо коленичи пред нея, извади меча си и й го подаде с дръжката напред. Сянката на церемониалната порта скриваше лицето му.
— Господарке, моля за позволение да си отнема живота.
Тя го гледаше с неразбиране.
— Какво молиш?!
— Оскверних свещената градина на Акома, господарке.
Деянието на Папевайо не й беше направило впечатление, изместено от опита за убийство. Беше влязъл в градината, за да я спаси, с пълното съзнание, че такова нарушение ще му донесе смъртно наказание.