12.
Рискове
Мара се намръщи.
Прикри притесненията си с ветрилото и нареди да спрат. Папевайо даде знак и петдесетимата войници от свитата й спряха и носачите свалиха носилката пред имението на Тускалора.
Мара дръпна завеските, за да огледа недоволния домакин. Джиду Тускалора беше дебел мъж с кръгло лице и дълги женски мигли. Дебелите му китки бяха отрупани с нефритени гривни, а пищната му роба бе обшита със седефени дискове. Парфюмът му бе надвиснал като облак.
Джикан й беше казал, че печалбите на Джиду произлизат единствено от продажбата на чоча-ла. Тази рядка разновидност на зърната на чочата се ценеше изключително в империята и поради редките минерали в земите на Тускалора имението разполагаше с изключителна плантация. Ако Джиду беше достатъчно умен търговец, щеше да е страшно богат. Вместо това бе просто заможен.
Но слабото търговско управление не означаваше, че лорд Тускалора е глупав. Сприхавият му характер бе довел до няколко кървави разпри с южните му съседи. Единствено силата на Акома, преди смъртта на Сезу, спираше агресивното му поведение. Мара очакваше неприятности, но се надяваше да избегне конфликта. Докато поздравяваше лорд Джиду, целият й гарнизон, с изключение на домашните стражи, бе разположен близо до границата му. Ако се стигнеше до битка, Тасидо и Люджан щяха да поведат комбинираното нападение, а Кеойке бе останал да защитава имението. Беше оставила достатъчно охрана да пази Аяки, докато дойде дядо му Анасати, ако нещо се обърка и битката се развие фатално за нея.
Заряза тези мисли. Ако станеше така, тя щеше да загине и всичко щеше да остане в ръцете на боговете и на Текума Анасати.
Лорд Джиду бе предупреден за пристигането й от граничния си патрул и се поклони, без да излиза от сянката на прага си. Облегна се небрежно на вратата, без да се притеснява, че почетната стража на Мара е облечена като за битка.
— Лейди Мара, появата ти е неочаквано удоволствие. На какво дължа тази чест? — Лицето му остана безизразно, докато посетителката нареждаше на охраната си да застане свободно. Явно възнамеряваше да остане, въпреки че лорд Тускалора демонстративно бе отказал да я покани и да й предложи освежаващи напитки.
Мара погледна пресметливите му очи и каза твърдо:
— Лорд Джиду, имам документ, подписан от теб, в който обещаваш две хиляди центурии метал на покойния ми съпруг. През последните седмици моят хадонра се свърза с твоя по този повод няколко пъти. При последното съобщение, лично написано от мен, ти избра да отговориш с обида. Дойдох да обсъдим това.
— Не съм сигурен, че разбирам за какво говориш — отвърна лорд Тускалора и кимна на един слуга, който бързо се шмугна в къщата. След секунди от страничната врата изскочи куриер, несъмнено към войнишките казарми.
— Говоря за следното — каза Мара с цялата твърдост, на която бе способна. — Като казваш, че не се чувстваш задължен да отговориш на съобщението ми и че ще си доволен да спра да ти „досаждам“, обиждаш честта ми. — И вдигна обвинително пръст, без да подозира колко много прилича на баща си. — Как смееш да ми говориш, все едно съм някоя перачка на реката? Аз съм лейди Акома! Няма да търпя подобно поведение от никого! Настоявам да получа полагащото ми се уважение.
Лордът се размърда. Вече като че ли не беше толкова спокоен.
— Лейди Мара, комарджийските дългове обикновено не се плащат толкова бързо — започна той, сякаш говореше на дете. — Покойният ти съпруг го разбираше.
Мара затвори ветрилото си, сигурна, че Тускалора я мотае. В мига, в който дойдеха бойците му, щеше да престане да усуква. Тя преглътна решително и отговори с гордостта на дедите си:
— Покойният ми съпруг вече не управлява, но бъди сигурен, че ако беше казал на лорд Бунтокапи да спре да ти досажда, той щеше да те предизвика веднага на дуел. Не си мисли, че ще съм по-благосклонна, освен ако не се извиниш незабавно и не платиш дълга си.
Лорд Джиду поглади търбуха си, сякаш тъкмо ставаше от пиршество. Острият поглед и самочувствието му я предупредиха още преди да чуе стъпките на войниците му. Папевайо до нея се напрегна. Това не бяха лениви домашни стражи, а опитни ветерани. Разположиха се от двете страни на вратата във формация, която им даваше предимство. В случай на схватка стрелците на Акома трябваше да стрелят нагоре, и то срещу слънцето.