Лорд Джиду я изгледа тържествуващо.
— Ами ако се закълна, че искането ти за заплащане е обидно, лейди Мара? Тогава какво? Това, че ме тормозиш за сумата, все едно никога няма да я платя, е обидно за честта на Тускалора.
При думата „чест“ войниците до вратата посегнаха към дръжките на мечовете. Дисциплината им беше безупречна, а готовността им за бой внесе напрежение в атмосферата. Папевайо даде знак на бойците на Акома и облечените в зелени доспехи мъже се скупчиха около носилката и вдигнаха щитовете си. Заобиколена от мъже, които се потяха от нерви и решителност, Мара потисна желанието да избърше влажните си длани. Дали баща и бе изпитал подобен страх, преди да нападне врага на варварския свят, след като бе знаел, че ще умре? Погледна над щитовете право в очите на лорд Тускалора и като се помъчи да запази спокойствие, каза:
— Значи и двамата сме съгласни, че имаме проблем.
Горната устна на Джиду се изпоти, но очите му не трепнаха.
Той размърда пръсти и войниците му се напрегнаха за атака. Папевайо нареди тихо на хората си да запазят спокойствие. Но тропна с крак по чакъла на алеята и Мара чу шумоленето зад носилката си: стрелецът, който се криеше там, бе чул сигнала. Тя потръпна. Папевайо се готвеше за бой… а инстинктите му по отношение на битките бяха направо нечовешки.
— Много си дръзка за човек, който е дълбоко в моите земи — каза лорд Джиду.
Мара се надигна.
— Ако честта на Акома не бъде удовлетворена, ще се лее кръв.
Гледаха се в очите. Лорд Джиду прецени, че Мара разполага с петдесетима стражи. Неговите сили бяха три пъти по-многобройни, а резервите вече бяха готови и само чакаха заповед от командирите си да тръгнат към границата, където бяха забелязани войници със зелените доспехи на Акома. Лорд Тускалора се намръщи и слугите му побързаха да избягат в къщата.
— Кръвта ще е на Акома, лейди! — извика той, вдигна тлъстата си ръка и даде знак за атака.
Мечовете излязоха със стържене от ножниците, а лъконосците на Тускалора стреляха още докато челната редица се втурваше напред. Мара чу бойния вик на своите хора, а в следващия миг Папевайо я бутна назад и настрани. Но твърде късно. Една стрела я удари в рамото и я завъртя. Тя падна назад през завесите и се строполи на възглавниците в носилката. От ръката й стърчеше стрела със сините пера на Тускалора. Причерня й, но тя не изпищя.
Небето сякаш се завъртя над нея, а щитовете на защитници те се скупчиха миг преди врагът да връхлети.
Мечовете загракаха. Мара се помъчи да превъзмогне замайването; разбираше, че единственият важен стрелец на Акома не е изпратил стрелата си.
— Папе, сигналът! — изпъшка тя през зъби.
Но Папевайо не отговори. Мара примигна и примижа, затърси офицерските пера сред бляскащите мечове. Папевайо беше обграден от врагове и не можеше да се доближи до нея. Събори един с удар във врата, но веднага други двама в синьото на Тускалора прескочиха падналия си другар и застанаха пред него. Явно заповедите на Джиду бяха да се повали офицерът на Акома, та това да пречупи останалите.
Въпреки болката Мара се възхити на тази тактика. Мнозина от бойците на Акома бяха новодошли, без сериозен боен опит, и не се познаваха с мъжете до себе си. А решителната атака на най-добрите бойци на Тускалора затрудняваше дори Папевайо. Мара стисна зъби. Врагът щеше да се справи с охраната й само след минути, а планът да се предотврати касапницата още не бе изпълнен.
Тя стисна ръба на носилката, но с това размърда ръката си и стрелата остърга костта. Мара изстена и стисна зъби. Не можеше да си позволи да припадне.
Трясъкът на мечовете сякаш пръскаше главата й. Един от стражите на Акома падна назад, от дупката в доспехите му бликна кръв. Отворените му очи се взряха в небето. Устните промълвиха последна молитва към Чочокан и пръстите му пуснаха меча. Мара усети как очите й се пълнят със сълзи. Така бяха умрели баща й и Лано. Мисълта за малкия Аяки, пронизан от копие, я изпълни с гняв.
Посегна и хвана потната дръжка на меча на загиналия. След това се надигна на колене, като ползваше острието за опора. Слънцето пареше над главата й, очите й се затваряха от болка. Видя, че ценният й стрелец е ударен от случайна стрела. Лежеше и стенеше, а ръцете му стискаха раната на корема. Сигналната стрела, която трябваше да нареди на Тасидо и Люджан да действат, лежеше неизползвана в краката му.
Мара изръмжа. Виковете я оглушаваха, трясъкът на мечовете беше като тъпаните в храма на Туракаму. Папевайо крещеше заповеди. Мара помоли Лашима за сила и посегна с треперещи ръце към лъка на поваления стрелец.