Тръбачът изсвири сигнала и Бойният водач на Тускалора се обърна учудено. Беше само на косъм от победата, а господарят му нареждаше отстъпление. Дисциплината надделя и той заповяда на хората си да се оттеглят от обкръжените стражи на Акома.
От петдесетте войници, които бяха пристигнали, по-малко от двайсет стояха до опръсканата с кръв носилка на господарката си.
— Искам примирие — провикна се Джиду.
— Извини се официално на лейди Акома — извика офицерът със зеленото перо, който стискаше меча си в готовност битката да се поднови. — Удовлетвори честта й и воините на Акома ще помогнат на хората ти да спасят насажденията.
Лорд Джиду пристъпи гневно от крак на крак и осъзна, че е бил изигран. Момичето в носилката бе планирало тази стратегия от самото начало. Това внасяше изключително неприятен обрат в ситуацията. Ако се забавеше дори само да изпрати съгледвачи, за да оценят щетите и да видят дали има шанс да пробие, можеше да загуби всичко. Нямаше друг избор, освен да капитулира.
— Признавам честта на Акома — извика лорд Джиду, макар че срамът стисна гърлото му, все едно бе ял кисело грозде.
Оцелелите бойци на Акома разтуриха стената от щитове, уморени, но горди. Очите на Папевайо проблеснаха победоносно, но когато се обърна към носилката, за да сподели победата с господарката си, потното му лице замръзна и той се наведе трескаво, забравил за окървавения меч в ръцете си.
За един кратък миг лорд Джиду се помоли боговете да са милостиви. Ако лейди Мара бе загинала, Тускалора бяха загубени.
Мара се надигна. Главата я болеше, а ръката й сякаш гореше. Един войник на Акома я превързваше с парче от завесата на носилката.
— Какво…
Лицето на Папевайо се надвеси над нея.
— Господарке?
— Какво стана? — успя да попита тя. Гласът й беше прегракнал.
— Джиду нареди отстъпление, щом заплашихме нивите му, точно както каза ти. — Той погледна през рамо към изтощения си, но готов отряд. — Още сме в опасност, но мисля, че за момента сме в по-добра позиция. Но трябва да говориш с Джиду веднага, преди нещата да се обърнат.
Мара кимна и позволи на Папевайо и един войник да я изправят. Краката не я слушаха, а зрението й беше замъглено. Примигна няколко пъти и усети лютивата миризма във въздуха. Над имението се носеше пушек от подпалените ниви.
— Мара! — извика трескаво Джиду. — Предлагам примирие. Нареди на хората си да се оттеглят и ще призная, че съм сгрешил, и ще платя задълженията си.
Мара погледна дебелия притеснен мъж и хладнокръвно обърна нещата в полза на Акома.
— Ти ме нападна, без да съм те предизвикала с нищо. Мислиш ли, че след като признаеш, че си сгрешил, ще ти простя за убийството на храбрите ми мъже? Освен това дългът си е дълг и си длъжен да го платиш.
— Може да уговорим подробностите после! — изпищя Джиду. — Нивите ми горят.
Мара кимна. Папевайо махна с меча си и един от воините изстреля нова сигнална стрела. Мара опита да заговори, но й прималя и Папевайо извика вместо нея:
— Господарката казва, че нашите работници ще изгасят пожарите. Но войската ни ще остане на позиция със запалени факли. Ако нещо тук се обърка, цялата ти реколта ще изгори!
Лорд Тускалора въздъхна отчаяно и отговори:
— Добре, Мара. Приемам неизбежното. Ще се подчиним на желанията ти. — Обърна се към хората си. — Свалете оръжията.
Лорд Тускалора беше крайно изнервен. Лейди Акома бе отказала предложението да бъде прегледана от неговия лекар и се бе задоволила с превръзката, направена от Папевайо. Войниците на Акома все още държаха позиции около нивите с чоча-ла, а командирът на Тускалора бе потвърдил най-лошото — противникът можеше да подпали растенията отново всеки момент.
Джиду се потеше и отчаяно се опитваше да изкара работата като недоразумение.
— Това беше договорка между мъже, лейди Мара. С покойния ти съпруг имахме много облози. Понякога печелеше той, понякога аз. Оставяхме сумите да се натрупат и когато спечелеше другият, ги приспадахме. Това беше… благородническо споразумение.
— Е, аз не залагам, лорд Джиду. — Мара погледна гневно недоволния си домакин. — Мисля, че трябва просто да се разберем за плащане и компенсации за накърнената ми чест. Днес загинаха воини на Акома.
— Искаш невъзможното! — Лорд Тускалора размаха нервно пухкавите си ръце.
Мара повдигна вежди.
— Пак ли ще се отречеш от дълга си? — Тя погледна многозначително към скупчените воини на Акома и стрелеца, готов да изпрати нова сигнална стрела.