— По-скоро убиец от свитата му. — Мара сви рамене. — Притиснала съм Брули, както искам, но още малко неудобство ще ни е от полза. Ако някой се промъква по коридорите тази нощ, искам да има лесен достъп до покоите ми.
— Изумяваш ме, както винаги, господарке. — Аракаси се поклони с ирония и възхищение. — Ще предам инструкциите ти на Кейоке.
Шпионинът се стопи в сенките — изниза се без звук и остана незабелязан дори от прислужницата, която дойде да съобщи на Мара, че банята й е готова, ако иска да се освежи преди вечеря.
Но оставаше още един въпрос. Мара изпрати куриерчето да викне Накоя и нареди на старицата да дадат на Брули задържаните съобщения от баща му.
— Постарай се да му кажеш, че са пристигнали току-що — добави тя в здрача.
Очите на Накоя проблеснаха злобно.
— Може ли да ги предам лично, господарке? Искам да видя лицето му, когато ги прочете.
Мара се засмя.
— Ама, че си ужасна! Дай му съобщенията с цялата ми благословия. И гледай да не лъжеш прекалено. Писмата са били забавени в града, което като цяло е вярно. — Тя спря и прикри страха си с шега. — Мислиш ли, че това ще ми спести умилкването му по време на вечерята?
Но Накоя беше тръгнала и единственият отговор бе съненото изчуруликване на птичката. Мара потръпна и реши, че има нужда от гореща вана, преди да завърши плана си срещу лорд Кехотара.
Лампите пръскаха златиста светлина над масата. Блюдата димяха около цветята в центъра, а охладената риба блестеше над пресните плодове и зеленчуци. Готвачите на Акома бяха приготвили романтична вечеря за влюбени, но Брули седеше неспокойно на възглавниците.
Едва докосваше храната и очевидно мислите му бяха другаде. Дори дълбокото деколте на робата на Мара не можеше да го разведри.
Лейди Акома се престори на объркана и остави салфетката си.
— Брули, изглеждаш угрижен. Нещо не е наред ли?
— Милейди? — Младежът вдигна глава, в сините му очи се четеше стрес. — Не искам… да те затруднявам с моите неприятности, но… — Изчерви се и сведе засрамено очи. — Честно казано, в моята страст да те спечеля съм създал твърде тежки дългове на семейството ми. — Последва болезнена пауза. — Несъмнено ще си помислиш лошо за мен и ще изгубя уважението ти, но дългът към баща ми ме кара да те помоля за услуга.
Мара отвърна по-учтиво, отколкото възнамеряваше, внезапно усетила, че не се наслаждава на нещастието му.
— Каква услуга? — Тя остави вилицата си и се помъчи да говори загрижено. — Разбира се, че ще помогна, ако мога.
Брули въздъхна, но нещастието му продължаваше да му тегне.
— Ако бъдеш така милостива… имам нужда от даровете… които ти пратих… Ще ми върнеш ли някои от тях? — Гласът му затихна и той преглътна. — Не всички, но поне най-скъпите.
Очите на Мара излъчваха нежност.
— Брули, мисля, че мога да помогна на приятел. Но още е рано, а и готвачите наистина са се постарали. Защо не забравим неприятностите и не се насладим на угощението? Утре на закуска ще обсъдим затрудненията ти.
Брули се надяваше на друг отговор, но събра остатъците от гордостта си и изтърпя вечерята. Разговаряше без ентусиазъм, а чувството му за хумор бе изчезнало, но Мара се преструваше, че не забелязва. Повика поет да рецитира по време на десерта и напитките. Накрая алкохолът помогна и нещастният син на Кехотара си легна. Този път нямаше никакви романтични намерения и явно възнамеряваше да изкара нощта в сън.
Над пасищата се спусна мъгла, като копринен шал на лунната светлина. Чуваха се нощните птици, както й подвикванията на стражите, но в покоите на господарката звучеше нещо друго. Папевайо сръчка Люджан в ребрата и изсумтя:
— Господарката не хърка.
Люджан се прозина намръщено, с обидено достойнство.
— Не хъркам.
— Значи се преструваш много убедително. — Първият ударен водач се подпря на копието си, черен силует на огряната от луната стена. Прикри веселието си, защото бе започнал да харесва бившия сив воин. Оценяваше, че Люджан е по-способен офицер, отколкото можеше да се очаква, а и освен това характерът му беше точно противоположен на неговия.
Внезапно чу шумолене в коридора и настръхна. Люджан също го чу и замръзна. Двамата офицери на Акома се разбраха с бързи жестове. Отвън приближаваше някой, който не искаше да бъде чут. Вече беше на шест крачки от вратата. Папевайо беше сложил в коридора пред покоите на Мара нови рогозки, така че всеки, който се приближеше, щеше да предизвика шумолене.