Свитъкът беше завързан с червена панделка, символ на Туракаму. Брули го взе с нежелание.
Хартията изглеждаше твърде тънка за лошите новини, написани от главния писар на баща му. Младежът прочете свитъка, после го смачка на топка, сломен от нова скръб. Някак си обаче успя да запази самообладание.
— Жено, ти си отровна като смъртоносния скорпион кети, който се крие в листата на цветята. — Тя бе знаела, че по-големият му брат е загинал на варварския свят в кампанията на Военачалника и му беше заложила капан, знаейки, че вече е наследник на Кехотара. Сега честта му забраняваше да се отметне от дадената дума.
Брули затрепери от гняв и погледна жената, в която бе достатъчно глупав да се влюби.
— Баща ми е здрав и ще живее още дълги години, кучко! Дадох ти обещанието си, но няма да оцелееш достатъчно дълго, че да го получиш.
Кейоке се напрегна, готов да извади меча си, но Мара отвърна спокойно:
— Не се съмнявай, че ще оцелея и ще си го поискам. Мисли за това, когато си получаваш обратно подаръците. Остави ми само птичката, за да ми напомня за младежа, който ме обичаше, без да замисля интриги.
Лицето на Брули пламна.
— Тръгвам си. Дано следващия път, като се видим, Червеният бог да даде да видя мъртвото ти тяло.
Знаеше, че всеки войник на Акома е готов да отговори с меч на тази обида. Но Мара сложи ръка на рамото на Кейоке и замълча, докато младежът излизаше.
Шумът от свитата на Кехотара заглъхна. Появи се намръщената Накоя.
— Колко невъзпитан младеж — започна тя, но видя изражението на Мара и смени тона. — Това е нов урок, дете: мъжете се обиждат лесно по отношение на любовта. Тези рани зарастват твърде бавно. Спечели този рунд от играта, но си създаде смъртен враг. Най-опасни са тези, при които любовта преминава в омраза.
Мара посочи главата на мъртвия носач.
— Някой трябваше да плати за кроежите на Минванаби. Ние спечелихме, без значение дали Брули ще си намери нова страст. Той пропиля достатъчно от богатството на Кехотара, за да ги постави в уязвима позиция. Ще се наложи Джингу да им дава финансова помощ, а всичко, което притеснява този джагуна, е от полза.
— Дъще на сърцето ми, съдбата рядко действа толкова просто. — Накоя се приближи и Мара чак сега видя свитъка в сбръчканите й ръце. Панделките и печатът бяха оранжево-черни, цветове, които не вярваше, че ще види в къщата си. — Току-що пристигна — каза Първата съветничка и подаде свитъка на господарката си.
Мара счупи печата и махна панделката. Пръстите й неудържимо трепереха. Свитъкът се разви с пращене в притихналата стая. Мара зачете със застинало изражение, сякаш лицето й беше от восък.
Накоя сдържаше дъха си, а Кейоке стоеше като статуя.
— Както можеше да се очаква — каза Мара, изглеждаше съвсем крехка на слънчевата светлина. — Лорд Минванаби настоява за моето присъствие по време на официалното честване на рождения ден на Военачалника.
Сбръчканото лице на Накоя пребледня.
— Трява да откажеш. — От неизброими поколения никой Акома не бе стъпвал в земите на Минванаби без сериозна армия. Ако Мара влезеше в къщата на Джингу за социално събитие със съюзниците му, със сигурност щеше да умре. — Предците ти ще простят срама — завърши неловко Накоя.
— Не! — Лейди Акома говореше твърдо, макар че бе пребледняла. — Рискувам да обидя сериозно Алмечо, ако откажа, а след предателството на партията на Синьото колело гневът му ще се разпали лесно. Гласът й заглъхна може би от съжаление, че трябва да се изправи срещу Джингу, преди да е готова, а може би от страх за собствената й безопасност. Лицето й бе неразгадаема маска. — Акома не се поддават на заплахи. Ще отида в леговището на врага. Който иска да ме убие.
Накоя възкликна отчаяно, след което й обърна гръб и се разплака. Мара се опита да я успокои, но напразно.
— Бъди смела, майко на сърцето ми. Дори Туракаму да вземе духа ми, лорд Минванаби не може да триумфира, ако не убие и Аяки. Мислиш ли, че ще се изправи пред обединената мощ на Акома и Анасати, за да отнеме живота на сина ми?
Накоя само поклати глава. Но в сърцето си знаеше, че Джингу ще го направи, за да унищожи окончателно древните си врагове. В Играта на Съвета се случваха и по-лоши неща, при това без да има кръвна вражда.
14.
Прием
Куриерът тръгна.
Мара стисна с ръце ръба на писалището и отчаяно пожела да не го беше пращала. Съобщението, което носеше на Гилдията на носачите, можеше лесно да донесе смъртта й и окончателното унищожение на Акома. Но алтернативата бе да живее без чест, да посрами предците си и да оскверни древния кодекс на фамилията. Така че бе приела поканата на Минванаби.