Накоя й поднесе пареща порцеланова купа чоча. Мара се настани пред малката каменна масичка, отпи от горчивата напитка и се намръщи, понеже течността дразнеше разраненото й гърло. В градината беше твърде стресната, за да изпита нещо друго, освен паника и страх. Сега беше твърде изцедена, за да реагира по какъвто и да било начин.
Следобедната светлина проникваше през хартиените стени точно както през детството й. В далечината се чуваха подвикванията на пастирите на нийдра, а някъде наблизо Джикан гълчеше непохватен слуга. Мара затвори очи и почти си представи нежното скърцане на перото, докато баща й пишеше инструкции до далечните си служители. Но коварството на Минванаби беше сложило край на тези спомени. Мара се обърна неохотно към продължаващата да се навърта наоколо Накоя.
Старата дойка седна от другата страна на масичката. Движенията й бяха бавни, лицето — измъчено. Украшенията, които поддържаха плитките й, бяха леко изкривени, сякаш с годините й ставаше все по-трудно да се пресяга и да намества иглите. Накоя беше само слугиня, но разполагаше с големи познания в Играта на Съвета. Беше служила години наред на съпругата на лорд Сезу и след смъртта й при раждането на Мара бе отгледала детето й. Старата дойка беше като майка за Мара. Момичето осъзна, че старицата очаква някакъв отговор, и каза:
— Допуснах сериозни грешки, Накоя.
Дойката кимна учтиво.
— Да, дете. Ако ни беше дала време за подготовка, градинарят щеше да провери градината, преди да влезеш. Можеше да открие убиеца или да загине и изчезването му да предупреди Кейоке, който да обкръжи градината с войници. Това щеше да принуди убиеца да излезе или да умре от глад. Ако пък беше побягнал от градинаря, войниците можеше да го заловят: — Тонът й стана по-суров. — Враговете ти очакваха да сгрешиш и ти сгреши.
Мара прие порицанието мълчаливо; очите й бяха взрени в парата, която се вдигаше от чашата. После каза:
— Но този, който изпрати убиеца, сгреши не по-малко от мен.
— Вярно. — Накоя се намръщи и опита да фокусира поглед върху господарката си. — Решил е да нанесе на Акома тройна обида, като те убие в свещената градина, и не почтено, с острие, а със срамно задушаване, като престъпничка или робиня!
— Или като жена… — каза Мара.
— Ти си Господарката! — възкликна Накоя и лакираните й гривни изтракаха, когато удари коляното си с юмрук. — В момента, в който застана начело на дома, ти получи всички мъжки права и привилегии. Имаш същата власт като баща си. И затова, ако бе умряла удушена от убиеца, щеше да донесеш срам на фамилията, все едно баща ти и брат ти са убити по този начин.
Мара прехапа устна, кимна и се осмели да отпие от чочата.
— А каква е третата обида?
— Хамойското псе със сигурност е смятало да открадне натамито на Акома и така да сложи край на фамилното име. Без клан и чест твоите войници щяха да станат сиви воини, изгнаници, които живеят в пустошта. Всички слуги щяха да бъдат поробени. — Накоя завърши с горчивина: — Лорд Минванаби е безочлив.
Мара остави чашата в центъра на масичката.
— Смяташ, че това е работа на Джингу?
— Той е опиянен от властта си. В момента над него във Висшия съвет е само Военачалникът. Ако съдбата премахне Алмечо от златно-белия трон, със сигурност ще го наследи Минванаби. Единственият друг враг на баща ти, който би постъпил така, е лорд Анасати. Но той е твърде умен, за да опита толкова срамно и зле изпълнено покушение. Ако той бе пратил убиец, щеше да му нареди да те убие простичко, но на всяка цена. Отровна стреличка в гърба или бързо промушване между ребрата, което да донесе сигурна смърт.
Накоя кимна, сякаш да увери сама себе си.
— Да, лорд Минванаби може да е най-могъщ във Висшия съвет, но е като бесен харулт, който събаря дървета, за да прегази газен. — Вдигна два пръста, за да покаже колко мъничко е въпросното животинче. — Той наследи позицията от могъщия си баща и има солидни съюзници. Може да е коварен, но не е интелигентен.
— Лорд Анасати пък е едновременно коварен и интелигентен, от него трябва да се страхуваме. — Накоя махна с ръка. — Хлъзгав е като блатен корен. Прокрадва се, дебне и удря без предупреждение. Този опит за убийство беше толкова очевиден, че все едно Минванаби е дал писмена заповед, подпечатана с личния му герб. — Присви очи. — Това, че е научил толкова бързо, че си се върнала, говори добре за шпионите му. Надявахме се да не разбере, че управляваш, поне няколко дни. Щом е успял да изпрати хамоя толкова бързо, значи е разбрал, че не си положила клетвите, веднага щом си напуснала храма. — Поклати разкаяно глава. — Трябваше да го очакваме.